Бездна
Шрифт:
— Там ли си още? — долетя гласът.
— Моля те, почакай.
Хач задиша тежко, опитваше се да следва хода на мислите си към това заключение. Тунелът, който той и Джони бяха открили, трябва да е бил тайният вход на Ред Нед Окъм, построен от Макалън за него — задната врата към съкровището. Ала ако някой търсач на съкровища би открил тунела откъм брега, Макалън е трябвало да намери начин да го спре. Отговорът му очевидно е бил капанът, който бе убил Джони. Масивно парче дялан камък, което се изтъркулва от единия край и смазва всеки натрапник, който не знае как да го обезвреди. Камъкът бе толкова изкусно измайсторен, че след като се върне на мястото си да изглежда като край на тунела и да предотврати по-нататъшни проучвания…
Хач се стараеше да не се разсейва. Значи, след като Шахтата бъде веднъж осушена, Окъм е трябвало да може да презареди капана, да изтъркаля камъка обратно и да продължи по тунела, за да си прибере плячката. Макалън, разбира се, е имал свои планове за Окъм, след като онзи стигне до самата Шахта. Ала пиратът е трябвало да повярва,че е предвидена за него задна врата към съкровището.
Тъй че е бил нужен прост лостов механизъм, а камъкът е трябвало да бъде тъй фино уравновесен, че и най-малкият натиск да причини придвижването му… натискът от тежестта на едно дете…
… Но защо тогава никой не се бе натъкнал на механизма за презареждане на капана по време на онова отчаяно търсене на Джони преди трийсет и една години…?
— Ей! — извика неочаквано той. — Там ли си още?
— Тук съм. Как мога да помогна?
— Имаш ли осветление? — извика Хач.
— Да, имам фенерче.
— Огледай наоколо. Кажи ми какво виждаш.
Последва пауза.
— Намирам се в края на тунел. От трите му страни има масивни камъни.
Хач отвори уста, закашля се и задиша учестено.
— Кажи ми за камъните.
Нова пауза.
— Големи плочи.
— От всичките три страни?
— Да.
— Има ли пукнатини или вдлъбнатини?
— Не, няма нищо.
Хач се опита да мисли.
— Ами тавана? — попита той.
— Има голям каменен трегер, някакви стари дъбови греди.
— Опитай гредите. Солидни ли са?
— Така мисля.
Последва мълчание, Хач се опита да поеме повече въздух.
— А пода?
— Покрит е с кал. Не мога да го разгледам много добре.
— Почисти го.
Хач изчака, повтаряше си на ум да не изпадне отново в безсъзнание.
— Той е настлан с камъни — долетя гласът.
У Хач припламна искрица надежда.
— Малки камъни ли?
— Да.
Искрицата се разгоря по-силно.
— Погледни по-внимателно. Някой от камъните не изглежда ли по-различен от другите?
— Не.
Надеждата угасна. Хач стисна с ръце главата си, отворил широко челюсти в борба за глътка въздух.
— Почакай. Има нещо. Ето тук в средата има един камък, който не е квадратен. Изострен е леко, прилича на ключалка. Поне така си мисля. Не е много по-различен.
Хач вдигна глава.
— Можеш ли да го отместиш?
— Чакай да опитам. — След кратка пауза онзи се обади: — Не, заклинен е здраво, а земята около него е твърда като бетон.
— Имаш ли нож?
— Не, но чакай… почакай един момент, ще опитам нещо друго.
Хач осъзна с мъка, че му се счува някакво дращене.
— Окей! — рече гласът и през преграждащата ги стена се понесе някаква нотка на възбуда. — Вдигам го вече. — Пауза. — В кухина под него има някакъв механизъм, дървен прът, досущ като лост или нещо подобно.
„Това трябва да е дръжката на лоста“, помисли си замаян Хач.
— Можеш ли да я изтеглиш? Да презаредиш?
— Не — долетя след малко гласът. — Здраво е забита.
— Опитай пак! — извика с последен дъх Хач. В мълчанието, което последва, бръмченето се появи отново — все по-силно и по-силно в ушите му; той се облегна на студения камък, опита се да се изправи, но най-накрая изгуби съзнание.
… След това се появи светлина и глас, а Хач се почувства така, сякаш се връщаше от някъде много далеч. Вдигна ръка към светлината, подхлъзна се и падна. Задиша въздуха, който вече не беше гъст и отровен, а леко ухаеше на море. Изглежда бе паднал в по-голям тунел, след като плочата, която бе смазала брат му, се бе изтъркаляла обратно.
Хач се опита да каже нещо, но само изграчи. Взря се отново в светлината, опитваше се да фокусира замъглените си очи и да познае кой бе зад нея. Повдигна се на треперещите си колене и видя, че в него се бе вторачил преподобният Клей, със спечена кръв около носа и с фенерче в ръка.
— Ти! — рече Клей и в тона му прозвуча огромно разочарование.
На врата му висеше голям тънък кръст от блестящ метал, единият му остър край бе изцапан с кал.
Хач се олюля, все още вдишваше възхитителния въздух. Силата му се възвръщаше, ала още не можеше да събере достатъчно енергия, за да говори.
Клей прибра кръста под ризата си и пристъпи по-близо, застана до ниския вход, където Хач бе стоял някога, преди повече от трийсет и една години.
— Намерих подслон близо до входа на тунела и чух виковете ти — рече проповедникът. — Успях да преместя лоста при третия си опит, стената в дъното се отмести и отвори тази дупка. Какво е това място? И какво търсиш тук?
Той се взря по-отблизо, освети с фенерчето си камерата.
— И какви са тези кости, които паднаха заедно с теб?
Хач вдигна ръка вместо отговор. След миг колебание Клей му подаде ръка и Хач се изправи, олюлявайки се.
— Благодаря ти — рече задъхано той. — Ти ми спаси живота.
Клей махна с ръка — жест на раздразнение.
— Това е тунелът, в който бе убит брат ми. А онези кости са неговите.
Клей широко отвори очи.
— О — рече той и бързо отмести лъча на фенерчето. — Много съжалявам.
— Видя ли някого другиго на острова? — попита бързо Хач. — Млада жена с гумирано яке? С тъмна коса?