Чтение онлайн

— Не — рече Хач. — По работа.

Ръката на Бъд замръзна на място. Никой не идваше в Стормхейвън по работа. И Бъд, като професионален клюкар, би трябвало сега да разбере каква бе причината.

Ръцете му отново заработиха.

— Аха — рече Бъд. — По работа.

Хач кимна, като се пребори с нежелание да отхвърли анонимността си. След като Бъд научеше, щеше да узнае и целият град. Пазаруването при Бъд бе точката, откъдето връщане назад нямаше. Още не беше твърде късно да си вземе покупките и да излезе и да остави Бъд в неведение. Алтернативата бе трудна дори за обмисляне: Хач едва можеше да понесе мисълта за възражданата шепнешком стара трагедия, за поклащащите се глави и свити устни. Малките градчета могат да бъдат много жестоки в съчувствието си.

Ръката взе кутия с мляко и я мушна в торбичката.

— Търговец ли сте?

— Тц.

Последва мълчание, докато Бъд, по-бавен от всякога, постави кутията с портокалов сок до млякото. Касовият апарат иззвънтя.

— Само пътьом? — опита отново той.

— Има работа тук, в Стормхейвън.

Това бе тъй нечувано, че Бъд повече не можеше да го понесе.

— И каква би могла да бъде тази работа?

— Деликатен бизнес — рече Хач, като сниши тона си.

Въпреки схватливостта му, вцепенението, което се очерта върху челото на Бъд бе толкова красноречиво, че Хач едва сдържа усмивката си.

— Ясно — рече Бъд. — В града ли сте отседнали?

— Тц — отвърна Хач и пое дълбоко дъх. — Ще живея отвъд пристанището. В старата къща на семейство Хач.

В този миг Бъд едва не изтърва една телешка пържола. Къщата бе необитаема от двайсет и пет години. Ала стекът все пак се озова в торбичката, най-сетне всички торбички бяха пълни, а въпросите на Бъд се бяха изчерпали — поне учтивите от тях.

— Е — рече Хач. — Малко бързам. Колко ви дължа?

— Трийсет и един долара и двайсет и пет цента — рече нещастният Бъд.

Хач насъбра торбичките. Край. Ако искаше да се засели в този град, дори и временно, налагаше се да се разкрие. Спря се, отвори едната торбичка и бръкна в нея.

— Извинете — рече той и бръкна във втората торбичка. — Да не сте забравили нещо?

— Не мисля — отвърна флегматично Бъд.

— Сигурен съм, че сте забравили нещо — повтори Хач и заизважда съдържанието на торбичките върху тезгяха.

— Всичко си е там — рече Бъд и в тона му се прокрадна типичната мейнска агресивност.

— Не, не е. — Хач посочи към малко чекмедже, току под тезгяха. — Къде ми е захарната пръчка?

Погледът на Бъд се стрелна към чекмеджето, после проследи ръката, която Хач вдигна към лицето си и за пръв път го погледна внимателно. След това пребледня — лицето му стана съвсем светлосиво.

И докато Хач се питаше дали не бе отишъл твърде далеч, старият бакалин въздъхна силно.

— Дявол ме взел — рече той. — Дяволите да ме вземат!Та това е Малин Хач!

Цветът на бузите на бакалина бързо възвърнаха нормалния си цвят, ала изражението му си остана като на човек, току-що видял призрак.

— Е — рече Хач. — Как поминуваш, Бъд?

Бакалинът неочаквано заобиколи тежко тезгяха и замачка ръката на Хач в дланите си.

— Я да те видя. — Той сграбчи Хач за раменете и го задържа на една ръка разстояние, а пълното му лице разцъфна в широка усмивка. — Да не повярва човек, че си пораснал и си се превърнал в такъв хубав, едър мъж. Не знам колко пъти съм се питал какво се е случило с теб, чудех се дали отново ще те видя. И, слава Богу, ето те и теб, цял-целеничък.

Хач усети дъха на бакалина — смесица от шунка, риба и сирене — и почувства едновременно и облекчение, и смущение, сякаш отново се бе превърнал в момченце.

Бъд го оглежда още малко, сетне погледът му се отмести върху чекмеджето със захарни пръчки.

— Ти, кучи сине — засмя се той. — Още ли ги ядеш?

Ето ти една за сметка на заведението.

Той бръкна в чекмеджето, извади една и я тръсна на тезгяха.

Седяха на люлеещите се столове на задната веранда на магазина, пиеха брезова бира и гледаха през моравата към тъмната редица от борове. За да отговори на интереса на Бъд, Хач му разказа за част от приключенията си като епидемиолог в Мексико и Южна Америка. Ала успя да избегне въпроса за причините за завръщането си. Не се чувстваше още достатъчно готов да започне с обясненията. Много му се искаше да се върне на лодката, да окачи преносимата скара на кърмовия релинг, да хвърли върху нея един бифтек и да се отпусне с греховно сухо мартини в ръка. Ала знаеше, че етикецията на малкото градче изискваше да прекара поне час в празни приказки със стария бакалин.

— Разкажи ми какво се случи в града, след като го напуснах — рече той, за да запълни неловкото мълчание в разговора и за да предотврати нови въпроси.

Виждаше, че Бъд си умира да узнае защо се бе завърнал, ала мейнската учтивост не му позволяваше да попита.

— Е, виж сега — започна Бъд. — Тук станаха големи промени.

След което той продължи да разказва как преди пет години била вдигната нова пристройка към гимназията, как домът на семейство Тибодо изгорял до основи, докато били на почивка край Ниагарския водопад, как Франк Пикет връхлетял с лодката си върху Олд хъмп и я потопил, тъй като бил обърнал някое и друго питие повече. Най-накрая попита Хач дали е видял хубавата нова сграда на пожарната.

— Разбира се — отвърна Хач, а вътре в себе си изпита жал, че старата, дървена, едноетажната сграда е била разрушена и заменена с чудовищна, обкована с метални листи постройка.

— И навсякъде се вдигат нови къщи. Виладжии — изсмя се неодобрително Бъд, ала Хач бе съвсем наясно, че касовият му апарат никак не страдаше от това.

Във всеки случай думите на Бъд се отнасяха за три или четири летни вили на нос Брийдс, плюс няколко ремонтирани фермерски къщи във вътрешността и новия пансион.

Бъд завърши с тъжно кимване.

— Всичко се промени тук, след като замина. Едва ли ще познаеш града. — Залюля се със стола и въздъхна. — Значи си дошъл да продадеш къщата?

Хач леко се стегна.

— Не, дошъл съм да живея тук. Поне през останалата част от лятото.

— Наистина ли? — попита Бъд. — На почивка?

— Вече ти казах — отвърна Хач, като се опита да поддържа небрежен тон. — Тук съм по една деликатна работа. Обещавам ти, Бъд, че няма да бъде пазена дълго време в тайна.