Чтение онлайн

Огледа малката стая, поклати глава при вида на подредените старинни пощенски кутии, след което погледът му се спря на голям дървен плот, върху който имаше табела: „Роза Паундкук, началник-поща“. В далечния край зад плота седеше самата жена, привела белокосата си глава над рехаво парче плат, върху което с кръстосан бод бродираше четиримачтова шхуна. Уопнър с изненада установи, че няма други хора и че единственият клиент всъщност бе самият той.

— Извинете — рече той като приближи плота. — Това е пощата, нали?

— Да, така е — рече Роза, завърза последния конец и внимателно постави бродерията си върху едната дръжка на люлеещия се стол, преди да вдигне очи.

Като видя Уопнър, се сепна:

— Боже мой — рече тя и ръката й неволно се вдигна към брадичката й, сякаш да се увери, че не е прихванала от козята брадичка на Уопнър.

— Добре, защото очаквам важна пратка по куриер, разбирате ли? — Уопнър присви очи към нея. — „Пони експрес“ правят доставки по тези места, нали?

— О! — повтори Роза Паундкук, надигна се от стола, при което събори ръкоделието си. — Имате ли име, искам да кажа, как се казвате?

Уопнър се изсмя носово.

— Уопнър. Кери Уопнър.

— Уопнър? — Тя започна да търси в малка дървена кутия, пълна с жълти фишове. — О-у-п-…

— Не, не, не. Уопнър. С „У“ и едно „п“ — прозвуча раздразненият му отговор.

— Разбирам — отвърна Роза и самообладанието й се възвърна, след като намери фиша. — Един момент.

И като хвърли един последен поглед на програмиста, изчезна през задната врата.

Уопнър се облегна на тезгяха, заподсвирка си отново, когато входната врата изскърца жалостиво. Обърна се и видя висок, костелив мъж да затваря внимателно вратата зад себе си. Той се извърна и на Уопнър веднага му заприлича на Ейбрахам Линкълн: мършав, с хлътнали очи и отпуснати крайници. Под обикновения черен костюм носеше якичка на свещеник и държеше в едната си ръка малка връзка писма. Уопнър бързо се извърна, ала беше твърде късно; погледите им се срещнаха и той с тревога забеляза, че мъжът вече се бе запътил към него. До този момент Уопнър не се бе срещал с проповедник, камо ли да разговаря с такъв, и нямаше никакво намерение да започва тъкмо сега. Той бързешком бръкна в лежащата наблизо купчина рекламни материали и започна да чете внимателно за новата модна линия в щамповките на одеалата „Амиш“.

— Здравейте — чу той да казва мъжът.

Когато Уопнър се обърна неохотно, свещеникът бе застанал точно зад него с протегна ръка и с лека усмивка върху изпитото си лице.

— Аха, здрасти — рече той и се ръкува вяло, след което веднага се върна към четивото си.

— Казвам се Уди Клей — продължи мъжът.

— Добре — отвърна Уопнър, без да го поглежда.

— А вие сигурно сте от екипа на „Таласа“ — произнесе Клей и пристъпи към плота до Уопнър.

— Ами да, разбира се.

Уопнър побутна настрани брошурата — нещо като отвличащ ход, и същевременно се отдръпна на половин метър от непознатия.

— Ще възразите ли, ако ви попитам нещо?

— Не, давайте — рече Уопнър и продължи да чете.

До този момент не бе подозирал, че на света съществуват толкова различни модели одеала.

— Наистина ли очаквате да извадите златно съкровище?

Уопнър вдигна глава от брошурата.

— Ами, аз лично възнамерявам да направя една добра имитация на съкровище.

Мъжът не се усмихна.

— Разбира се, че очаквам. Защо не?

— Защо не ли? Не би ли трябвало въпросът да е защо?

Нещо в тона на мъжа объркваше Уопнър.

— Какво искате да речете с туй „защо“? Та това са два милиарда долара!

— Два милиарда долара — повтори проповедникът с изненадано изражение. След това кимна, сякаш в потвърждение на нещо, което бе подозирал. — Значи е само за парите. Няма други причини.

Уопнър се засмя.

— Самоза парите ли? Нима е необходима по-добра причина? Нека бъдем реалисти. Искам да кажа, че тук не става дума за Майка Тереза, Бога ми. — Той изведнъж се сети за свещеническата му якичка. — О, извинете — произнесе засрамен. — Не исках, такова… нали, след като сте свещеник, исках само…

Мъжът се усмихна със свити устни.

— Няма нищо, чувал съм го и преди. И не съм свещеник, а проповедник в Общата църква.

— Разбирам — кимна Уопнър. — Това е някаква секта, нали?

— Парите наистина ли са толкова важни за вас? — Клей не сваляше втренчения си поглед от Уопнър. — Имам пред вид при тези обстоятелства?

Уопнър отвърна на погледа му.

— Какви обстоятелства?

Той погледна нервно към вътрешността на пощата. Какво, по дяволите, задържаше онази дебелана толкова време? Досега можеше да стигне пешком до шибания Бруклин.

Мъжът се наведе напред.

— И какво работите за „Таласа“?

— Управлявам компютрите.

— Аха. Това сигурно е интересно.

Уопнър сви рамене.

— Аха. Особено когато работят.

Докато го слушаше, лицето на пастора придоби загрижено изражение.

— И всичко върви гладко, така ли? Нямате оплаквания?

Уопнър се намръщи.

— Не — отвърна предпазливо той.

Клей кимна.

— Това е добре.

Уопнър остави брошурата на плота.

— И защо питате все пак? — рече той с престорена безгрижност.

— Без определена причина — отвърна проповедникът. — Нищо важно във всеки случай. Освен… — и спря на половин дума.

Уопнър изопна леко врат напред.

— В миналото този остров е… ами, създавал е затруднения за всеки, който е стъпвал на него. Гърмели са парни котли. Машини са отказвали безпричинно. Хора са се наранявали. Дори са умирали.

Уопнър отстъпи назад и изсумтя.

— Говорите за проклятието над остров Рагид — рече той. — За камъка на проклятието и всички тези неща? Това са бабини деветини, да ме прощавате за езика.

Клей повдигна вежди.

— Така ли е сега? Е, има хора, които са живели тук доста по-дълго от вас и които не мислят така. А що се отнася до камъка, той и сега е заключен в избата на моята църква, където се намира последните сто години.

— Наистина ли? — зяпна Уопнър.

Клей кимна.

Последва кратко мълчание.

Проповедникът се наведе по-близо към него и заговорнически сниши тон.

— Някога да сте се питали защо около острова няма буйчета за омари?

— Имате предвид онези нещица, които плават по водата навсякъде?