Чтение онлайн

— Човече, ама че вони тук долу — рече Уопнър, приведен над малкия си компютър.

— Показанията за състоянието на въздуха са нормални — отвърна Найдълман. — През следващите няколко дни ще монтираме вентилационна система.

Продължиха да слизат и по-надолу крепежната обшивка на Шахтата стана по-ясно изразена, след като гъстите слоеве дребни водорасли отстъпиха място на нанизите от по-дълги техни събратя. Отгоре се чу приглушен тътен: гръм. Хач вдигна глава и видя отвора на Шахтата, сякаш изрязан в небето; тъмният корпус на Ортанк се издигаше в зеленикав ореол. Още по-нагоре ниските облаци бяха оцветили небето в стоманеносиво. Светкавица хвърли мигновена, ужасяваща светлина в Шахтата.

Групата под него неочаквано спря. Хач погледна надолу и видя Найдълман да насочва лъча си към два назъбени отвора в срещуположните стени на шахтата — тунели, които водеха в мрака.

— Какво мислите? — попита Найдълман и заби нов сензор.

— Не са от оригиналната шахта — каза Бонтер, която внимателно се наведе да прикрепи сензор към другия отвор и да погледне по-отблизо. — Вижте крепежа — рязан е с трион, а не е дялан с брадва или тесла. Може би е от експедицията на Паркхърст от 1830-а, а?

Тя се изправи и погледна нагоре към Хач, лъчът на шлема й освети краката му.

— Снимка без пари — ухили се тя.

— Ако искаш да си сменим местата — отвърна й Хач.

Продължиха надолу по пътя си, като поставяха сензори върху гредите и крепежа, докато не стигнаха платформата на шестнайсет метра и половина. На светлината на своя прожектор Хач можа да види, че лицето на капитана бе пребледняло от вълнение. Кожата му лъщеше от пот, въпреки студения въздух.

Последва нов отблясък от светкавица и далечен тътен на гръм. Ручейчетата по стените сякаш зацърцориха по-бързо и Хач предположи, че на повърхността дъждът сигурно се бе засилил. Погледна нагоре, ала отворът вече беше почти закрит от кръстосаните греди, които бяха подминали; капчиците вода прелитаха през лъча на лампата му. Запита се дали вълнението не се бе засилило, надяваше се камерата да издържи; представи си за миг как морето нахлува през кофердама, навлиза с рев в Шахтата и мигом ги издавя.

— Замръзвам — оплака се Уопнър. — Защо не ме предупредихте да си взема електрическо одеало? А и вони по-лошо, отколкото преди.

— Леко завишени равнища на метан и въглероден двуокис — каза Найдълман, след като погледна датчика на газометъра. — Не са обезпокояващи.

— Той е прав, обаче — намеси се Бонтер, докато наместваше манерката на колана си. — Наистина е студено.

— Около осем градуса — отвърна отсечено Найдълман. — Някакви други наблюдения?

Последва мълчание.

— Тогава да продължаваме. Оттук надолу е много вероятно да започнем да намираме повече странични тунели. Ще се редуваме в поставянето на сензорите. Тъй като мистър Уопнър трябва да калибрира всеки от тях ръчно, той ще изостане. Ще го изчакаме на платформата на трийсет и три метра.

На тази дълбочина кръстосаните опорни греди бяха насъбрали невероятно разнообразие от боклуци. По тях висяха стари въжета, вериги, механични части, шлангове, дори изгнили гумени ръкавици. Зачестиха допълнителните отвори в крепежа на стените, където тунелите се разклоняваха или вторични шахти пресичаха основната. Найдълман се зае с първия и постави сензора на седем метра навътре; Бонтер пое втория. Сега вече дойде неговият ред.

Хач внимателно отпусна по-голяма дължина на осигурителното си въже и пристъпи от стълбата в напречната шахта. Усети как кракът му потъва в поддаващата тиня. Тунелът бе тесен и нисък и се издигаше нагоре под остър ъгъл. Бе грубо изсечен в следледникова глина, пълна противоположност на елегантната Наводнена шахта и очевидно бе от по-скорошно време. Той измина приведен седем метра навътре в тунела, след това извади един сензор от торбата си и го заби във втвърдената почва. Върна се в централната Шахта и постави флуоресцентно флагче на входа на тунела, за да предупреди Уопнър.

Още докато стъпваше на стълбата, Хач чу силно, агонизиращо тъжно изскърцване от близката греда, последвано от поредица изпуквания и скърцания, които се понесоха отгоре и отдолу в Шахтата. Той замръзна на място, сграбчил здраво стълбата и затаил дъха си.

— Шахтата просто се намества — долетя гласът на Найдълман.

Той вече бе монтирал сензора си и продължи надолу по стълбата към следващата напречна шахта. Думите му още не бяха отлетели, когато се чу нов крясък — остър и поразително човешки — той отекна от страничен тунел.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Уопнър зад тях и гласът му прозвуча малко силно в затвореното пространство.

— Същото — отвърна Найдълман. — Старото дърво протестира.

Последва нов писък, после някакво тихо ломотене.

— Това изобщо не беше шибано дърво — каза Уопнър. — Беше човешки вик.

Хач вдигна глава. Програмистът бе замръзнал на място, тъкмо когато калибрираше един от сензорите: държеше палмтопа в протегнатата си ръка, а показалецът на другата бе върху някакъв клавиш; изглеждаше смешно, сякаш сочеше собствената си длан.

— Махни тази светлина от очите ми, бе! — рече Уопнър. — Колкото по-бързо калибрирам тези скапанячета, толкова по-бързо ще се измъкна от този кенеф.

— Ти просто бързаш да се върнеш на „Серберъс“ преди Кристоф да е откраднал славата ти — закачи го добродушно Бонтер.

Тя излезе от страничната шахта и вече слизаше по стълбата.

С приближаването им към платформата на трийсет и третия метър пред тях се появи нова гледка. Дотогава отворите на хоризонталните тунели бяха груби и назъбени, лошо укрепени, някои от тях — пропаднали. Ала тук забелязаха отвора на тунел, който очевидно бе грижливо оформен.

Бонтер насочи лъча си към квадратния отвор.

— Това определено е част от оригиналната Шахта — рече тя.

— Какво ли е предназначението му? — попита Найдълман и извади от торбата си един сензор.

Бонтер се наведе да надникне в тунела.

— Не мога да преценя със сигурност. Но се вижда, че Макалън е използвал за строежа му естествените пукнатини в скалата.

— Мистър Уопнър?

Последва кратко мълчание. След това Хач чу Уопнър да отговаря:

— Да?

Гласът му бе тих, необичайно покорен. Погледна нагоре и видя младия мъж облегнат на стълбата на седем-осем метра над себе си, до флагчето, което Хач бе поставил — калибрираше сензора. По бузите му бяха полепнали мокри кичури коса; програмистът трепереше.