Чтение онлайн

Малката лаборатория гледаше от пристройката на болницата „Маунт обърн“ през разлистените върхари на кленовете към бавните, мрачни води на река Чарлз. Някакъв гребец в тясна като игла черупка прорязваше тъмните води с мощни загребвания и оставяше зад себе си блестяща следа. Малин Хач го гледаше, мигновено омаян от съвършената хармония на тяло, лодка и вода.

— Доктор Хач? — дочу гласа на помощника си в лабораторията. — Колониите са готови.

Помощникът посочи към издаващия предупредителен сигнал инкубатор.

Хач се извърна от прозореца — магията бе разрушена — и потисна раздразнението си към добронамерения си асистент.

— Да извадим първия ред и да видим малките негодници — рече той.

Брус отвори инкубатора с обичайната си припряност и извади голям поднос с пълни с агар чинии, по средата на които бактериалните колонии растяха като лъскави петачета. Тези бяха сравнително безвредни бактерии — не се изискваха специални предпазни мерки, освен стандартните стерилни процедури. Ала Хач с безпокойство забеляза как помощникът му разлюля подноса и го блъсна в автоклава.

— Внимавай — не се сдържа Хач. — Или тази вечер няма да има празнуване в Ховил.

Помощникът постави неуверено подноса върху кутията за ръкавици.

— Съжалявам — рече извинително той, отдръпна се и избърса ръце в престилката си.

Хач огледа подноса с окото на познавач. Редици две и три показваха добър растеж, редици едно и четири бяха средна хубост, а редица пет бе стерилна. Той мигновено разбра, че опитът щеше да се окаже успешен. Всичко вървеше съгласно хипотезата му; след месец щеше да публикува още една впечатляваща статия в нюингландския „Медицински журнал“ и всички щяха отново да заговорят, че той е изгряваща звезда.

Тази перспектива го изпълни със силно чувство на празнота.

Той разсеяно завъртя увеличителните лещи над бактериите, за да огледа колониите по-отблизо. Правил го беше толкова често, че можеше да определи състоянието им само като ги погледне, като сравни повърхностния им строеж и тенденцията им на растеж. След няколко секунди се обърна към писалището, избута клавиатурата на компютъра и започна да нанася записките си в лабораторния си бележник.

Прозвъня интеркомът.

— Брус? — промърмори Хач, докато пишеше.

Брус скочи и бележникът му изтрополи на пода. Върна се след минута.

— Посетител — рече просто той.

Хач изправи едрото си тяло. В лабораторията рядко идваха посетители. Както и повечето други доктори, той пазеше местонахождението на лабораторията и телефонния й номер в тайна, освен за неколцина подбрани персони.

— Би ли проверил какво желае? — помоли го Хач. — Ако не е нещо спешно, отпрати го към офиса ми. Днес е дежурен доктор Уинслоу.

Брус излезе и лабораторията пак потъна в тишина. Погледът на Хач отново се зарея към прозореца. През него нахлуваха лъчите на следобедното слънце и позлатяваха епруветките и лабораторната апаратура. Необходимо му бе усилие да се съсредоточи отново върху бележките си.

— Не е пациент — рече Брус, който се втурна в лабораторията. — Каза, че ще поискате да се срещнете с него.

Хач вдигна глава. „Навярно е изследовател от болницата“, помисли си той. Пое дълбоко дъх.

— Добре, покани го.

Минута по-късно във външната лаборатория прокънтяха стъпки. Малин вдигна глава и видя тънката фигура на човек, който гледаше към него от прага на вратата. Залязващото слънце осветяваше мъжа с пълна сила, очертаваше загорялото, с изпъната кожа симпатично лице, отразяваше светлината дълбоко в сивите му очи.

— Джерард Найдълман — произнесе непознатият с дълбок, дрезгав глас.

„С този тен едва ли е прекарал много време в лаборатория или изследователски център“, помисли си Хач. „Сигурно е специалист, който има доста време за голф.“

— Моля, влезте, доткор Найдълман — рече той.

— Капитан — поправи го мъжът. — А не доктор.

Той прекрачи прага и се изпъна и Хач мигновено разбра, че това не бе просто почетна титла. От начина, по който влезе през вратата, с приведена глава, подпрял ръка на горната греда на касата, бе очевидно, че мъжът е плавал по море. Хач прецени, че не беше стар — може би на около четирийсет и пет години — ала имаше присвитите очи и загрубялата кожа на моряк. В него имаше нещо по-различно — нещо сякаш не от този свят, някакво излъчване на аскетична напрегнатост — което заинтригува Хач.

Посетителят пристъпи, протегна ръка и Хач се представи. Ръката на капитана бе суха и лека, ръкостискането му — кратко и уверено.

— Можем ли да поговорим насаме? — попита тихо мъжът.

Намеси се Брус:

— Какво да правя с тези колонии, доктор Хач? Те не бива да остават твърде дълго…

— Защо не ги върнеш в хладилника? Няма да им пораснат крака поне през следващите няколко милиарда години.

Хач погледна часовника си, а после отново — към втренчения поглед на посетителя. Взе бързо решение.

— А после можеш да си вървиш у дома, Брус. Ще отбележа, че си работил до пет. Само не казвай на професор Алварес.

Брус се ухили.

— Добре, доктор Хач. Благодаря.

В следващия миг колониите и Брус вече ги нямаше и Хач се обърна към странния посетител, който бе отишъл до прозореца.

— Тук ли работите през повечето време, докторе? — попита той и прехвърли кожената папка от едната си ръка в другата. Беше толкова слаб, че щеше да изглежда като призрак, ако не бе тази спокойна и същевременно напрегната самоувереност, която излъчваше.

— Тук върша цялата си работа.

— Хубава гледка — промърмори Найдълман и продължи да се взира през прозореца.

Хач гледаше гърба на мъжа, леко изненадан, че не се подразни от натрапването му. Помисли си да го попита по каква работа бе дошъл, но се отказа. По някакъв начин усети, че Найдълман не бе тук по незначителен повод.

— Водата на Чарлз е толкова тъмна — рече капитанът. — „Далеч от тук, бавен тих поток тече, реката на забравата се носи.“ — Обърна се. — Реките са символ на забвението, нали?