Чтение онлайн

— Имам предвид едно-две имена. Сенатор Нано от Мичиган ми е стар приятел. Също и губернаторът на Тексас Гайс.

Теди се замисли. Нелош избор, макар че Гайс не беше подходящ. Беше от богато семейство, беше изкарал колежа с хокей, бе играл голф докъм четирийсетата си година, а после бе похарчил цяло състояние от парите на баща си, за да си купи един губернаторски мандат. Освен това Тексас едва ли щеше да представлява проблем.

— Нанс ми харесва — каза Теди.

Значи той ще бъде, за малко да отвърне Лейк.

Разговаряха за пари около час — за първата вълна, която щеше да дойде от различните комитети, за това как да получат милиони веднага, без да събудят много подозрения. После щеше да дойде втората вълна от военната индустрия. Третата щеше да бъде пари в брой от трудни за проследяване източници.

Щеше да има и четвърта, за която Лейк никога нямаше да разбере. В зависимост от предварителните проучвания Теди Мейнард и ЦРУ щяха буквално да изсипят кашони с пари в профсъюзите, църквите за чернокожи и клубовете за ветерани в градове като Чикаго, Детройт и Мемфис, както и в дълбокия Юг. Щяха да намерят местни хора — вече ги набелязваха — и с тяхна помощ щяха да са в състояние да купят всеки глас, който можеха да намерят.

Колкото повече Теди Мейнард размишляваше върху плана си, толкова повече се убеждаваше, че мистър Арън Лейк ще спечели изборите.

Тясната кантора на Тревър се намираше в Нептун Бийч, на няколко пресечки от Атлантик Бийч, макар че никой не можеше да каже къде свършва единият плаж и започва следващият. Джаксънвил беше на няколко километра на запад и се разпростираше към океана с всяка изминала минута. Кантората беше преустроена лятна вила, така че от продъненото канапе на задната веранда Тревър виждаше плажа и океана и чуваше крясъците на чайките. Трудно беше да се повярва, че бе наел това място преди цели дванайсет години. Отначало му харесваше да се крие на верандата, далеч от телефона и клиентите, и да се взира безкрайно във водите на Атлантическия океан.

Беше роден в Скрантън и като всички северняци най-сетне се беше уморил да зяпа вълните, да броди бос по плажа и да хвърля трохи на птичките. Сега предпочиташе да си губи времето затворен в кантората.

Тревър изпитваше ужас от съдии и съдебни зали. Макар това да бе необичайно и дори донякъде достойно, то го принуждаваше да се посвети на друг вид адвокатска работа. Трябваше да се занимава с книжа — конфискация на недвижима собственост, завещания, лицензи, зониране — всички скучни, безинтересни, второразредни области на професията, за които никой не му бе казал в университета. От време на време работеше по някой случай с наркотици, стига да не се налагаше да се появява в съда, и тъкмо един от злощастните му клиенти от Тръмбъл го беше свързал с Джо Рой Спайсър. Не след дълго Тревър беше станал официалният адвокат на групата на Спайсър, Бийч и Ярбър. На Братята, както дори и той ги наричаше.

Не беше нищо повече от куриер. Внасяше писма, маскирани като официални документи и следователно защитени от правото на конфиденциалност между адвокат и клиент. После изнасяше техните писма от затвора. Не им даваше юридически съвети, а те и не искаха такива неща от него. Той оперираше с банковата им сметка и водеше телефонни разговори със семействата на клиентите им от Тръмбъл. Служеше за прикритие на мръсните им сделчици и по този начин избягваше съдебните зали и другите адвокати, което го устройваше прекрасно.

Освен това участваше в тяхната конспирация. Ако тя бъдеше разкрита, лесно щяха да го хванат, но той не се тревожеше. Операцията с изнудването беше твърде хитро измислена, защото жертвите не можеха да се оплачат. Той беше решил да поеме риска заедно с Братята и да се възползва от лесните пари и потенциалната печалба.

Тревър се измъкна от кантората, без да се обади на секретарката си, и се качи в ремонтирания си фолксваген костенурка от 1970 година, в който нямаше климатик. Тръгна по Първа улица към булевард Атлантик. Зад къщите и вилите се виждаше океанът. Беше облечен в стари сиво-кафяви панталони, бяла памучна риза, жълта вратовръзка и синьо спортно сако — всички ужасно измачкани. Мина покрай „Питс Бар и Грип“, най-старата кръчма по плажовата ивица. Адвокатът често се отбиваше там, макар колежанчетата също да я бяха открили. Вече дължеше 361 долара, изпити на кредит главно под формата на дайкири с лимон и бира „Коорс“, и наистина искаше да погаси дълга си.

Зави на запад по булевард Атлантик и започна да се бори с трафика към Джаксънвил. Ругаеше задръстването и колите с канадска регистрация. После мина в локалното платно, зави на север покрай летището и потъна в полята на Флорида.

Петдесет минути по-късно паркира пред Тръмбъл. Няма нищо по-хубаво от Федералната система, каза си за пореден път той. Много места за паркиране близо до главния вход, хубава градина, поливана ежедневно от затворниците, и модерна, добре поддържана сграда.

Подхвърли едно „Здрасти, Маки“ на белия пазач на входа и „Здрасти, Винс“ на чернокожия. В приемната Руфъс прекара куфарчето му на рентген, а Надин оформи документите за посещението му.

— Как е костурът, Руфъс? — попита Тревър.

— Не ще да кълве.

Никой адвокат в кратката история на Тръмбъл не беше идвал по-често от Тревър. Отново го снимаха, удариха печат с невидимо мастило на опакото на ръката му и го преведоха през две врати и един къс коридор.

— Здрасти, Линк — подвикна той жизнерадостно на следващия пазач.

— Добро утро, Тревър — отвърна Линк. Той отговаряше за залата за посещения, в която имаше много тапицирани столове, апарати за кока-кола и шоколад, място за игра на деца и малка веранда, където двама души можеха да седнат на масичка за пикник и да се видят насаме. Залата беше чиста, излъскана и съвсем пуста. Беше работен ден. В събота и неделя имаше много хора, но през останалото време Линк пазеше празно помещение.

Отидоха до стаята за среща с адвокатите — едно от няколкото преградени отделения с врати, които се затваряха, и прозорци, през които Линк можеше да наблюдава разговора, ако имаше такова желание. Джо Рой Спайсър ги чакаше и четеше спортната страница във вестника. Обичаше да залага на университетски баскетболни отбори и често уцелваше победителя в мача. Тревър и Линк влязоха в стаичката заедно и посетителят много бързо извади две двайсетдоларови банкноти и ги даде на пазача. Охранителните камери не можеха да ги хванат, когато правеха това точно зад вратата. Както обикновено Спайсър се престори, че не вижда какво става.

После куфарчето бе отворено и Линк се престори, че преглежда съдържанието му. Не пипна нищо. Тревър извади голям кафеникав плик, който беше запечатан и надписан „Юридически документи“. Линк го взе и го огъна, за да се увери, че в него има само хартия, не пистолет или шишенце с лекарства, а после го върна на Тревър. Бяха правили това десетки пъти.

Правилата в Тръмбъл изискваха пазачът да присъства при изваждането и разпечатването на всички пликове. Само че двете двайсетачки убеждаваха Линк да излезе и да чака пред вратата просто защото в момента нямаше нищо друго за пазене. Знаеше, че вътре се разменят писма, но не му пукаше. Стига Тревър да не внасяше оръжия или наркотици, Линк не искаше да се меси. И без това в затвора имаше много глупави правила. Той се облегна на вратата и не след дълго задряма прав, с единия крак изпънат, а другия свит в коляното. Като кон.