Чтение онлайн

Синьора Маджи го разцелува по пълните бузи и след малко Перлмутер и Ночи пътуваха през предградията на Флоренция. Изтощен от натоварения ден, Перлмутер дремна и се събуди точно за вечеря. Двамата с Ночи се храниха на терасата. Перлмутер беше възвърнал вкусовото си равновесие и сега без никакъв проблем унищожаваше телешкото и пастата. След като завършиха със спаначна салата и долчиот пресни плодове, двамата загледаха залеза, като отпиваха в мълчание от чашите с лиманчело.

Телефонът иззвъня и Ночи отиде да отговори. Перлмутер остана в мрака, наслаждаваше се на аромата на земя и лозя, донесен до чувствителния му нос от лекия вечерен ветрец. След няколко минути Ночи дойде и покани Перлмутер в малка компютърна стая, обзаведена по последната дума на техниката.

Забеляза учудено повдигнатата вежда на госта си и обясни:

— Дори малък бизнес като моя трябва да използва последните постижения в областта на комуникациите, за да оцелее на световния пазар. — Седна пред монитора. — Обади се синьора Маджи. Извинява се за забавянето, но търсеният документ трябвало да се открие в Музео Сторико Навале, Военноморския музей. Ето го. — Ночи стана и му отстъпи мястото си.

Здравият дървен стол изпука протестиращо, когато Перлмутер намести туловището си. Той прегледа титулната страница, на която авторът заявяваше, че дневникът е „разказ на наемник, принуден да служи против волята си на испанската инквизиция“.

Перлмутер се наведе напред, впери поглед в екрана и започна да чете написаните преди пет века думи.

Камионът с бира взе острия завой и шофьорът наби спирачки, за да не удари катастрофиралата кола. Тя лежеше на една страна на няколко метра от ръба и изглеждаше така, сякаш някой я беше пуснал от огромна височина. Останките на други два автомобила пушеха на дъното на дълбоката десетки метри пропаст. Шофьорът изскочи от кабината и надникна през прозореца на колата. С изненада откри, че хората вътре са живи.

Спасителната група трябваше да разреже автомобила, за да измъкне двамата Траут, след което ги откараха до една малка, но добре екипирана болница. Пол бе със счупена китка, Гамей май имаше мозъчно сътресение и двамата бяха целите в подутини и натъртвания. Прекараха нощта под лекарско наблюдение, на сутринта минаха през още прегледи и лекарите решиха, че могат да ги изпишат. Тъкмо бяха на регистрацията в приемната, когато пристигнаха двама мъже в измачкани костюми, представиха се като полицейски служители и пожелаха да поговорят с тях.

Настаниха се в една празна чакалня и ги помолиха да разкажат какво се е случило. Старшият полицай се казваше Макфарлейн. В класическата постановка добро ченге — лошо ченге той играеше ролята на добродушния тип, докато партньорът му Дъфи бе войнствено настроен и се мъчеше да открие пропуски в историята им.

След като отговори на един особено остър въпрос, Гамей, която изобщо не можеше да се причисли към срамежливите, се обърна към Дъфи и мило му се усмихна.

— Може и да греша, господин полицай, но имам чувството, че ни обвинявате в нещо.

Макфарлейн размърда нервно ръце.

— Не ви обвиняваме, госпожо, но погледнете на нещата от нашата гледна точка. Заедно със съпруга си пристигате отникъде. В рамките на едно денонощие рибарят, с когото сте се срещнали, изчезва заедно с лодката си. След това четирима души умират в наистина много необичайна катастрофа.

— Същински мор, ако питате мен — изръмжа Дъфи.

— Разказахме ви всичко — обади се Пол. — Бяхме на почивка и излязохме с един рибар, Майк Нийл, с когото се запознахме в крайбрежния ресторант. Можете да питате бармана. Господин Нийл търсеше работа и ни предложи да ни вземе на обиколка.

— Доста скъпа обиколка — изсумтя Дъфи. — От дока казаха, че сте платили сметката на Нийл на стойност почти хиляда долара.

— Ние сме океанолози. Когато научихме, че местните рибари имат проблем с намалелия улов, помолихме господин Нийл да ни съдейства за едно малко проучване.

— Какво се случи след това?

— Пренощувахме в един пансион. На следващата сутрин научихме, че господин Нийл и лодката му са изчезнали. Продължихме пътуването си и се озовахме между двама много лоши шофьори, които караха две много големи коли.

— От думите ви излиза, че тези типове са се опитвали да ви избутат от пътя. — Дъфи дори не се опитваше да скрие скептицизма си.

— Така изглежда.

— Точно това не можем да си го обясним — каза Дъфи и почеса четината по брадичката си. — Защо им е било да се опитват да убият невинни туристи?

— Ще трябва да питате тях — каза Пол.

Червеното лице на Дъфи стана още по-червено и той отвори уста, но Макфарлейн вдигна ръка, за да го прекъсне, после каза с усмивка:

— За жалост те не са в състояние да отговарят на въпроси. Но виждате ли, това поражда още един проблем. Младата дама спряла в един смесен магазин и разпитвала за рибна фабрика в градчето. Четиримата загинали господа са били служители на същата фабрика.

— Аз съм морски биолог. В интереса ми към рибата няма нищо чудно. Нямам намерение да ви уча как да си вършите работата — тонът на Гамей даваше ясно да се разбере, че прави точно това, — но може би няма да е зле да поговорите с някого от въпросната фабрика.

— И тук опираме до другия странен момент — каза Дъфи. — Фабриката е затворена.

Гамей прикри изненадата си със свиване на рамене и се приготви за още разпити, но точно тогава клетъчният телефон на Макфарлейн иззвъня и ги спаси от поредната серия въпроси. Той се извини, стана и се отдалечи, за да не го чуват. След няколко минути се върна.

— Благодаря ви за отделеното време. Свободни сте.

— Не че искам да се натрапвам, господин полицай, но бихте ли ни казали какво става? — попита Пол. — Само допреди малко бяхме обществени врагове номер едно и две.