Чтение онлайн

— Нищо не ми говори.

— Това е инуитското име за северното сияние, което се смята за проява на злото. Никой не знае какво е било истинското име на племето.

— И какво се случило с киолая?

— Пръснали се из цяла Канада. Много от тях се установили в градовете и потомците им започнали да се занимават с престъпна дейност. Най-често от тях излизали наемни убийци и изнудвачи. Някои запазили старите си племенни обичаи като вертикалните татуировки на скулите, докато не установили, че така полицията ги разпознава по-лесно.

— Любопитно ми е… как се събира изложба като тази?

— По много различни начини. Специално за този случай с музея се свърза рекламна фирма на „Океанус“ и ни запита дали ще проявим интерес към организирането на това събитие. Казаха, че спонсорът е силно заинтересован да запознае хората с инуитската култура, че ще организира изложбата и ще плати всички разноски. Е, не можехме да откажем. Представлението наистина е вълнуващо, не мислите ли?

Остин впери поглед в ножа на киолая — бе абсолютно същият като онзи, който бе разсякъл гърдите му на Фарьорските острови. Припомни си и вертикалните татуировки по лицето на мъжа, който размахваше ножа.

— Да, наистина е вълнуващо.

— Тъй като не мога да ви представя на Тунук, може би ще се съгласите да се запознаете с представителя на „Океанус“.

— Тук ли е?

— Говорих с него преди няколко минути в панорамната зала. Елате.

Осветлението в панорамната зала бе приглушено, за да се постигне ефектът на арктическа нощ. Лазери имитираха движещите се северни светлини на тавана. Пред пълномащабното изображение на лов на тюлен бе застанал висок добре сложен мъж с бръсната глава. Очите му бяха скрити зад тъмни очила.

Глисън пристъпи към него.

— Доктор Баркър, това е господин Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело. Несъмнено сте чували за нея.

— Щях да съм извънземен, ако не бях чувал за НАМПД.

Ръкуваха се. Остин изпита чувството, че докосва не пръсти, а замразено телешко.

— Надявам се да нямате нищо против, ако споделя нашата малка шега — обърна се Глисън към Кърт. — Господин Остин си мислел, че шефът на „Океанус“ се нарича Тунук.

— А господин Глисън ми обясни, че Тунук не е човек, а зъл дух — добави Остин.

Баркър го погледна през тъмните стъкла и каза:

— Доста по-сложно е. В инуитската култура Тунук наистина се смята за зло. Той е въплъщение на това хитроумно светлинно шоу на тавана. Но подобно на други народи в човешката история, хората от Севера са почитали онова, от което са се страхували най-много.

— Значи Тунук е божество?

— Понякога. Все пак мога да ви уверя, че шефът на „Океанус“ си е съвсем истински човек.

— Признавам си грешката. Щом не е Тунук, какво е истинското му име?

— Той предпочита да пази самоличността си в тайна. Ако ви харесва да го наричате Тунук — моля. Бил е наричан и с много по-лоши имена от конкурентите си. Стои далеч от светлините на прожекторите и на нас, неговите служители, се пада участта да го представляваме. Лично аз работя за „Аврора“, която е дъщерна фирма на „Океанус“.

— Каква точно е работата ви в „Аврора“?

— Аз съм генетик.

Остин огледа стаята.

— Това тук ми се вижда доста далеч от генетиката.

— Обичам понякога да излизам от лабораторията. Аз предложих „Океанус“ да спонсорира изложбата. Имам пряк интерес към киолая. Дядото на моя дядо е бил капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Живял е с племето и се е опитал да спре лова на моржове, който довел до изчезването им.

— Господин Глисън ми каза, че останалите ескимоси прогонили киолая, защото били крадци и убийци.

— Правели са онова, което е било нужно, за да оцелеят — каза Баркър.

— Много бих искал да остана, но ще се наложи да ме извините — каза Глисън. — Господин Остин, обадете ми се някой пък и ще поговорим надълго и нашироко.

Когато Глисън си тръгна, Остин се обърна към събеседника си.

— Кажете, доктор Баркър, с какъв точно бизнес се занимава „Океанус“, че се нуждае от услугите на генетик?

Замръзналата усмивка изчезна.

— Стига, Остин. Сами сме и вече не е нужно да разиграваме това представление. Много добре знаете с какво се занимава „Океанус“. Проникнахте във фермата на Фарьорските острови, причинихте куп щети и убихте един от хората ми. Няма да го забравя.

— Гледай ти! — възкликна Остин. — Е, сега вече съм съвсем смаян. Явно ме бъркате с някой друг.

— Не мисля. Датската преса публикува навсякъде снимката ви. Нали се сещате, станахте истински герой в Дания заради спасяването на моряците след онзи сблъсък.

— Сблъсък, устроен от вашата компания — отвърна Остин, отказал се от всякакви опити да се преструва.

— И който щеше да изпълни задачата си, ако не си бяхте напъхали носа, където не трябва. — Мекият и възпитан глас се бе превърнал в ръмжене. — Е, това вече свършва. За последен път се месите в бизнеса ми.

— Във вашиябизнес? Мислех, че сте скромен служител на „Океанус“, доктор Баркър… или да ви наричам Тунук?

Баркър свали очилата си и бледосивите му очи се впериха в Остин. Движещите се цветове танцуваха върху пепелявите му черти като върху екран.

— Не е важно кой съм. Това каквосъм има пряка връзка с бъдещето ви. Аз съм твоята смърт. Обърни се.

Остин хвърли поглед през рамо. Зад него стояха двама набити мъже и му препречваха пътя. Бяха затворили вратата, за да не влезе някой неканен гост. Остин се зачуди кое ще му даде по-добър шанс — да блъсне Баркър през витрината или да си пробие път през мъжете към изхода. Тъкмо реши, че не му харесва нито една от възможностите, когато на вратата се почука и вътре надзърна Макдъгъл.