Чтение онлайн

Кип изпробва номера на майстор Данавис за виждане в тъмното — да гледа с периферното си зрение. Различи някаква неравност и се приближи.

На студената земя лежаха двама мъже. Единият беше войник. Кип много пъти бе виждал майка си в безсъзнание и моментално разбра, че този мъж не е припаднал. Беше се проснал в неестествена поза, без одеяла под себе си, устата му зееше, а очите му се взираха немигащо в нощта. До мъртвия войник имаше друг мъж, във вериги, но жив. Лежеше на една страна, с оковани зад гърба ръце, а на главата му бе нахлузена черна торба, пристегната здраво около врата му.

Пленникът беше жив, трепереше. Не — плачеше. Кип се огледа. Наоколо не се виждаше никой друг.

— Защо просто не ме довършиш, проклет да си? — каза пленникът.

Кип замръзна. Мислеше, че се е приближил безшумно.

— Страхливец — рече мъжът. — Просто изпълняваш получените заповеди, нали? Оролам ще ви порази заради онова, което смятате да направите с това село.

Кип нямаше представа за какво говори.

Явно мълчанието го издаде.

— Ти не си от тях. — В гласа на пленника се прокрадна надежда. — Моля те, помогни ми!

Кип пристъпи напред. Мъжът страдаше. После спря. Погледна мъртвия войник. Предницата на униформата му беше пропита с кръв. Този пленник ли го беше убил? Как?

— Моля те, остави ме окован, ако трябва. Но не искам да умра в мрак.

Кип не се приближи, макар да му се струваше жестоко.

— Ти ли го уби?

— Трябва да бъда екзекутиран при първи зори. Измъкнах се. Той ме подгони и ми нахлузи торбата на главата, преди да умре. Ако утрото е близо, смяната му ще дойде всеки момент.

Кип все още не можеше да навърже нещата. Никой в Ректън не вярваше на войниците, минаващи оттам, а алкалдесата бе казала на младежите да заобикалят отдалеч всички войници — явно новият сатрап Гарадул бе отхвърлил властта на Хромария. Сега се наричаше крал Гарадул, но изискваше от селото да му праща обичайния военен набор. Алкалдесата бе отвърнала на неговия пратеник, че щом вече не е сатрап, няма право да набира младежи за войската. Крал или сатрап, Гарадул нямаше да е доволен, но Ректън бе прекалено малко селище, за да се занимава с него. Все пак по-разумно би било да избягват войниците, докато цялата работа отшуми.

От друга страна, фактът, че Ректън в момента не се погаждаше със сатрапа, не правеше този мъж приятел на Кип.

— Значи си престъпник? — попита Кип.

— И то какъв — рече мъжът. Надеждата се оттече от гласа му. — Слушай, момче — малък си, нали? Личи си по гласа ти. Аз днес ще умра. Не мога да се измъкна. А и честно казано, не искам. Достатъчно бягах. Този път ще се бия.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Свали ми качулката.

Макар че го гризеше някакво смътно съмнение, Кип развърза хлабавия възел около шията на мъжа и свали торбата от главата му.

Отначало нямаше представа за какво говори той. Пленникът се изправи, все още с оковани зад гърба ръце. Беше около трийсетгодишен, тиреец като Кип, но с по-светла кожа, косата му бе вълниста вместо къдрава, а крайниците — слаби и мускулести. После Кип видя очите му.

Мъжете и жените, които умееха да обуздават светлината и да създават луксин — притеглящите, — винаги имаха необичайни очи. Малка част от цвета, който притегляха, оставаше в тях. В течение на живота им тя се натрупваше и обагряше целия им ирис в червено, синьо или какъвто там бе техният цвят. Пленникът беше зелен притеглящ — или някога е бил. Вместо да образува хало в ириса му, зеленото изглеждаше строшено като грънци, разбити в пода. Малки зелени късчета сияеха дори в бялото на очите му. Кип ахна и отстъпи уплашено.

— Моля те! — каза мъжът. — Моля те, лудостта не ме е обзела. Няма да те нараня.

— Ти си цветен бяс.

— Сега знаеш защо избягах от Хромария — каза мъжът.

Защото Хромарият убиваше цветните бесове, както някой фермер убива любимото си куче, което е побесняло.

Кип аха-аха да си плюе на петите, но мъжът не правеше никакви заплашителни движения. Пък и освен това още бе тъмно. Дори цветните бесове имаха нужда от светлина, за да притеглят. Мъглата обаче бе започнала да просветлява, сивота се разстилаше по хоризонта. Беше лудост да говори с безумец, но може би не чак такава лудост. Поне докато не се разсъмне.

Цветният бяс го гледаше странно.

— Сини очи. — И се засмя.

Кип се намръщи. Мразеше сините си очи. Едно беше когато някой чужденец като майстор Данавис имаше сини очи. На него му отиваха. Но Кип приличаше на урод.

— Как се казваш? — попита цветният бяс.

Кип преглътна тежко; мислеше си, че наистина трябва да побегне.

— О, Оролам да ми е на помощ, да не мислиш, че ще те омагьосам с помощта на името ти? Толкова ли сте невежи в тази затънтена дупка? Хроматургията не работи така…

— Кип.

Цветният бяс се ухили.

— Кип. Е, добре, Кип, не си ли се чудил някога защо си затънал в такова дребно съществувание? Не ти ли се е струвало, че си по-особен?

Кип не каза нищо. „Да и да.“

— Знаеш ли защо чувстваш, че си създаден за нещо по-велико?

— Защо? — попита Кип тихичко, изпълнен с надежда.

— Защото си надменно малко лайненце. — Цветният бяс се засмя.

Това не би трябвало да свари Кип неподготвен. Майка му го бе наричала и с по-лоши думи. Все пак му бе нужен момент, за да се съвземе. Дребна издънка.

— Гори в ада, страхливецо — каза той. — Не те бива дори да бягаш. Хванали са те някакви прости войници.

Цветният бяс се засмя отново.

— О, не ме хванаха. Вербуваха ме.

„Че кой ще вербува безумци?“

— Не са знаели, че си…

— О, знаеха.

Ужас натежа в стомаха на Кип.

— Одеве спомена нещо за селото ми. Какво смятат да правят?

— Знаеш ли, Оролам има чувство за хумор. Досега не го осъзнавах. Сирак си, нали?

— Не. Имам си майка — отвърна Кип. Моментално съжали, че е издал на цветния бяс дори това.