Чтение онлайн

Джеси се отдръпна от предното стъкло и се намести отново в седалката.

— Тайни и Халфпринт са тук? Наистина ли? Какво се е случило с убежището, където щяха да живеят?

— О, не ги изпратихме там. Стана твърде опасно. Не желаем онези добри човешки жени или нашите да пострадат. Те получаваха смъртни заплахи заради укриване на Нови видове. — Миднайт все още се усмихваше. — Почакай, само да им кажа, че си тук! Те се прекланят пред теб. Всеки път, когато се чувстват уплашени и изпаднат в паника, си мислят за теб. Ти си дребна като тях, но те казаха, че си безпощадна. — Тя погледна към спътничката си и усмивката й стана по-широка. — Нямаш вид на толкова свирепа. Изглеждаш дребна и крехка.

— По-силна и по-жестока съм, отколкото изглеждам. — Джеси се засмя.

Миднайт сякаш не бе убедена в това.

— Сега ще те закарам до къщата ти и след това до медицинския център. После ще кажа на жените, които си спасила, че си тук. Те може да ти опекат нещо. Учат се да готвят и са горди със своите умения. — Миднайт вдигна крак от спирачката и даде газ. — Не наранявай чувствата им. — Думите й прозвучаха заплашително.

Джеси се облегна назад в седалката.

— Дори не съм си го и помислила. Обичам сладкиши и бих искала да опитам техните.

Около две дузини наистина симпатични къщички бяха разположени от другата страна на езерото, боядисани в най-различни цветове. Джеси се надяваше да получи една от тях. Те бяха много по-големи, отколкото си бе представяла, когато чу да ги наричат вили. Постройките, които виждаше, бяха с площ около сто и четиридесет квадрата. В действителност не приличаха много на такива, младата жена вдигна рамене, но разстоянието до тях бе твърде голямо. Когато минаха покрай портата, водеща към тях, Миднайт не намали скоростта.

— Това не бяха ли виличките? — Джеси изви глава и се загледа след тях.

— Казаха ми да те закарам до другите къщи.

— Още ли има?

— Това тук е човешката зона — за хората, които работят или посещават Хоумленд. Ти си определена за зоната на Новите видове.

Джеси се обърна към Миднайт и я погледна намръщено.

— Зоната на Новите видове? Само Нови видове ли живеят там?

— Да. Не знам защо. Попитах, но ми наредиха да го направя. И аз го правя.

Стигнаха до друг комплекс с контролиран достъп. В една барака стоеше охрана — офицер от Видовете, облечен в черна униформа. Шофьорката наби спирачки.

— Това ли е човешката жена? — Мъжът се вгледа с любопитство в Джеси.

— Да — потвърди Миднайт. — Тя е.

— Добре дошла. — Пазачът се усмихна. — Вашият дом е приготвен, госпожице Дюпре. Казаха ми да ви съобщя, че ако имате нужда от нещо, само трябва да ме уведомите. Ако не съм тук, тогава на онзи, който е дежурен. Винаги има един от нас на портала. Просто натиснете бутона от вътрешната страна на входната врата на къщата ви, за да се свържете с нас. Той е ясно обозначен. Неговият сигнал ще ни извести, че имате нужда от помощ. — Погледът му се обърна към Миднайт. — Къщата й е на самия връх на хълма. — И той посочи нататък. — Онази розовата до тъмносинята.

— Благодаря. — Джеси се усмихна насила. Защо са ме настанили тук?

Офицерът натисна някакъв бутон и вратите се отвориха широко. Миднайт продължи към крайната цел. Джеси разглеждаше вилите, покрай които минаваха. Бяха подобни на онези, определени за живеене на човешките същества, които вече бе видяла. Тези също бяха много симпатични, по-ново строителство, и изглеждаха по-големи по площ, отколкото на хората. Комплексът бе построен на хълма с изглед към вътрешността на Хоумленд.

Миднайт подкара по улицата нагоре към върха, където далеч от всички други жилища, бе разположена изключително голяма тъмносиня къща. До нея се кипреше една по-малка розова. От двете страни на всяка от тях имаше обширни дворове, които ги отделяха от останалите домове на улицата.

— Ето я. — Посочи Миднайт. — Доста е голяма за сам човек.

— Да. — Джеси бе изумена. — Очаквах просто една стая.

Водачката паркира на алеята и изскочи от джипа. Джеси слезе от автомобила много по-бавно. Тя взе сака си от задната седалка и последва Миднайт до входа. Ключът беше оставен в ключалката. Придружителката й го извади и й го подаде.

— Твой е. — Миднайт бутна вратата и я разтвори широко.

Джеси влезе вътре. Холът беше огромен, напълно обзаведен, със сивокаменна камина. Помещението бе очарователно и тя веднага го хареса. Пусна чантата и се обърна към придружителката си.

— Да отидем в медицинския център.

— Няма ли да разгледаш?

— Не. Ще го направя по-късно. Умирам да разбера какво ще работя.

Миднайт премигна.

— Добре.

Джеси заключи, прибра ключа и я последва до джипа.

На портата, пазачът ги спря силно намръщен.

— Нещо не е наред ли?

— Тя каза, че ще разгледа по-късно. — Шофьорката сви рамене. — Сега иска да отиде на работа.

Мъжът посегна и набра някакъв код, за да отвори електронната врата.

— Приятен ден.

Медицинският център се намираше в близост до входната порта на Хоумленд. Представляваше едноетажна сграда със стъклена фасада. Наоколо изглеждаше пусто, когато Миднайт паркира до тротоара. Освен тях двете, на улицата нямаше никой друг. Джеси слезе от автомобила.

— Това е мястото, където трябва да те оставя. — Жената й кимна. — Приятна работа, каквато и да е тя.

— Благодаря ти. — Джеси се поколеба. — Как да се прибера по-късно?

— Не знам. — Жената Нов вид сви рамене. — Никой не ми каза да те взема обратно. — Махна с ръка за довиждане и потегли.

Джеси пъхна ръце в задните джобове на дънките си и проследи своята придружителка, докато изчезна с джипа зад ъгъла. След това въздъхна. Досега денят й бе един от най-странните. Обърна се, огледа медицинския център, и отвори стъклените му врати.