Фаворит
Шрифт:
— Това пък са показанията на Джордж Уоткинс — един от постоянните служители. Той твърди, че теглят жребий, за да определят кой при кое препятствие ще отиде. На някои от препятствията обикновено имало по двама. В петък както винаги теглили жребий, но в събота един от новите предложил сам да отиде на най-далечното препятствие. Никой не обичал да работи там според Уоткинс, тъй като им се налага да се разкарват повече в паузата между надбягванията, ако искат да заложат нещичко. Ето защо с удоволствие оставили непознатия да поеме препятствието и теглили жребий само за останалите.
— Разполагате ли с външно описание? — попитах аз.
— Вие самият сте го видели — каза Лодж.
— Всъщност почти не съм. Видях просто някакъв мъж, но не съм го разглеждал истински. На всяко препятствие има по един. Ако ги видя пак, няма да ги позная.
— Уоткинс смята, че би го разпознал, но не може да го опише. Бил съвсем обикновен на вид. Немного висок и немного нисък. На средна възраст. Носел кепе, стар сив костюм и широк шлифер.
— Всичките изглеждат така — мрачно потвърдих аз.
— Представил се с името Томас Кук — продължи Лодж. — Казал, че е останал без работа — имал някакъв ангажимент чак другата седмица — и искал да си запълни времето. Напълно приемливо обяснение и според Уоткинс нямало нищо странно у него. Само дето говорел с лондонски акцент.
Лодж остави документа и взе друг.
— Това са показанията на Джон Ръсел от екипа за бърза помощ в болницата „Свети Джон“. Казва, че стоял при първото препятствие и наблюдавал конете, които вземали завоя в другия край на хиподрума. Поради мъглата виждал добре само три от препятствията — това, до което се намирал, следващото по-нататък по правата и най-далечното, където паднал майор Дейвидсън. По-предишното препятствие — онова, което се е намирало право срещу него, на другия край на пистата — му се мержелеело само като някакво петно. Видял как майор Дейвидсън изниква от мъглата, след като го прескочил. И веднага след това го видял, че пада. Майорът не се изправил, въпреки че конят му станал на крака без ездача и избягал. Ръсел се запътил към мястото на произшествието, а когато вие сте го подминали, оглеждайки се назад, се затичал. Намерил пострадалия на земята.
— Видял ли е жицата? — попитах нетърпеливо аз.
— Не. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно, но той не спомена за нея. Каза, че нямало нищо особено.
— Видял ли е работника да я навива, докато е тичал към него?
— Попитах го дали майор Дейвидсън или работникът са били в полезрението му, докато е тичал към тях. Ръсел отвърна, че поради острия завой и оградите ги е видял едва когато наближил. Доколкото разбрах, заобиколил е по пистата, вместо да тръгне напряко, тъй като тревата е висока и гъста и било доста мокро.
— Разбирам — отчаяно казах аз. — А какво е правел служителят, когато Ръсел е пристигнал?
— Стоял изправен до майор Дейвидсън и го гледал. Изглеждал уплашен. Това се сторило странно на Ръсел, защото въпреки падането нямало признаци за сериозни наранявания. Ръсел помахал с бялото флагче, колегата му от „Бърза помощ“ го видял и предал сигнала по-нататък и така той достигнал до екипа на линейката.
— А служителят? Какво направил след това?
— Нищо особено. Останал при препятствието, след като линейката откарала майор Дейвидсън, и според Ръсел си седял там, докато обявили, че последната гонка се отменя.
Хващах се за сламки, но попитах:
— Появил ли се е с другите да си получи надницата?
Лодж ме погледна с интерес.
— Не — отвърна той, — повече не се върнал.
Инспекторът отново взе някакви листове.
— Това са показанията на Питър Смит, старши коняр в конюшните на Грегъри, където тренирали Адмирал. По неговите думи, след като избягал от хиподрума. Адмирал се е опитал да прескочи някакъв трънлив плет. Заседнал в него и там го уловили. Бил много уплашен и кървял. Гърдите, плешките и предните му крака целите били в драскотини и рани. — Той вдигна очи от листа. — Дори и да е останала следа от удара в жицата, вече е напълно невъзможно да я различим от другите.
— Извършили сте много щателно разследването — казах аз, — и при това в доста кратък срок.
— Да. Имахме късмет, че намерихме веднага всички, които ни трябваха.
Беше останал още само един документ. Лодж го взе и произнесе бавно:
— Това е докладът от аутопсията на майор Дейвидсън. Причина за смъртта — многобройни вътрешни наранявания. Черният дроб и жлъчката са разкъсани.
Той се облегна на стола и се вторачи в ръцете си.
— А сега, господин Йорк… налага се да ви задам няколко въпроса, които… — и той внезапно ме погледна в очите — няма да ви се сторят много приятни. Но се налага да ми отговорите. — Усмивката му беше напълно дружелюбна.
— Карайте направо — съгласих се аз.
— Влюбен ли сте в госпожа Дейвидсън?
Изправих се на стола си от изненада.
— Не — отвърнах.
— Но живеете с нея.
— Живея с цялото семейство.
— Защо?
— Нямам собствен дом в Англия. Когато се запознах с Бил Дейвидсън, той ме покани на гости през почивните дни. Хареса ми у тях, а и те вероятно ме харесаха. Така или иначе често ме канеха и постепенно гостуванията ми започнаха да стават все по-дълги. Накрая Бил и Сила ми предложиха да се преместя у тях. Но всяка седмица прекарвам ден-два в Лондон.
— От колко време живеете при семейството? — попита Лодж.
— От около седем месеца.
— Отношенията ви с майор Дейвидсън приятелски ли бяха?
— Да, много.
— Ас госпожа Дейвидсън?
— Също.
— Но не сте влюбен в нея?
— Много съм привързан към Сила. Но все едно като към по-голяма сестра — поясних аз, опитвайки се да сдържам гнева си. — Тя е с десет години по-голяма от мен.
Изражението на Лодж ясно подсказваше, че възрастта няма никакво значение в случая. В този момент изведнъж се сетих за полицая в ъгъла, който записваше отговорите ми.
Отпуснах се и спокойно казах:
— Тя много обичаше съпруга си, а и той нея също.
Ъгълчетата на устните на Лодж потръпнаха. За моя изненада изглеждаше като че ли развеселен. Той отново подхвана въпросите си:
— Доколкото разбирам, майор Дейвидсън е бил водещият в Англия жокей аматьор в надбягванията с препятствия.
— Да.
— А вие сте заели второто място преди година, след първия си сезон в Англия?
Изгледах го и казах:
— Доста сте осведомен за човек, който до вчера не подозираше за съществуването на този спорт.