Чтение онлайн

Като се добавят и гаденето, главоболието и тъпата болка в гърдите, картината на щетите беше пълна.

Положението при Крюсе беше по-лошо, той още беше в интензивното. Според Вахтола, която бе минала за малко преди известно време, щяха да докарат съпругата му на следващия ден.

И всичко това заради нея. Тя бе стояла на пътническото място, тя трябваше да вдигне тревога. Трябваше да послуша инстинктите си, да спре кортежа незабавно и да нареди да обърнат. Но вместо това се бе поколебала. Бе изгубила две жизненоважни секунди в тревога да не направи грешка, вместо да се фокусира върху това да направи нужното. Крюсе определено ги спаси с маневрата си, но се наложи да плати цената за нейната грешка.

Ребека събра нещата си, които и бяха взели, преди да я сложат на носилката, синята бронежилетка, която вероятно бе спасила ребрата и, палката, както и полицейската радиостанция.

Отвън я чакаше патрулка, за да я откара до тях. Рунеберг беше решил, че дебрифингът може да почака до утре. Това я устройваше перфектно. Искаше да се прибере, да вземе две от нокаутиращите хапчета, които носеше със себе си от болницата, и да спи едно денонощие.

Тъкмо докато оглеждаше стаята, за да провери дали е взела всичко, телефонът и иззвъня. Скрит номер, отбеляза тя и се намръщи.

— Ребека на телефона — каза тя, вече поставила ръка на дръжката на вратата.

— Бека? — отвърна гласът от другата страна и тя се спря. — Бека, аз съм…

— Не мога да говоря точно сега — каза тя ненужно сухо. — Става ли да ти звънна утре сутринта? — опита да изглади ситуацията с малко по-приятелски тон.

— Ааами, разбира се, исках само да проверя дали си… окей?

— Защо? — попита тя и нещо в интонацията му накара малка сигнална лампичка вътре в нея да светне.

— Амии… — за миг настъпи тишина, но тя реши да не го прекъсва. — … не знам как точно да го кажа…

— Но? — отсече тя, докато лошото и предчувствие се усилваше все повече.

— Това което стана… на „Линдхагенсплан“… Значи… не това беше идеята, или оохх… това беше, но не трябваше да си ти. Не знаех, че си ти, Бека!

Думите идваха на пресекулки и тя забеляза как към края гласът му се изви до фалцет. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, сякаш краката и повече не издържаха да я носят. Тя бавно влезе обратно в стаята и се отпусна в леглото, от което преди малко бе станала.

— Започни отначало, моля те — каза тя възможно най-сдържано, докато се опитваше да смели думите му.

— Значи, не беше на сериозно, един вид игра, може да се каже. Игра, която малко излезе от релси.

— Игра, казваш.

Гласът и звучеше уморено, но въпреки това гой нямаше как да не чуе гнева и.

— Дааа… — отвърна и сам усети колко тъпо звучи.

— Значи си играел игра и затова сега колегата ми лежи в интензивното, така ли да го обобщим?

Сега звучеше още по-ядосана, като че се беше съвзела от първоначалния шок.

— Ами, не това беше идеята, нали ти казах. Някой да се нарани… Просто нещо като сложна шега, може да се каже.

Гласът му беше умоляващ, почти хленчещ.

— Шега? Ти на луда ли ме правиш? Напълно ли си изглупял? Навършил си тридесет години, мамка му, но живееш като на игра, не даваш пет пари за нищо и оставяш другите да ти сърбат попарата! Но този път всичко отиде по дяволите, или нещо бъркам?!

Той не отговори. Малкото пъти, когато се случваше тя да псува, беше по-добре да си мълчиш, това го бе научил.

— Окей, във всеки случай сега знаеш, че съм се отървала. Ти къде си?

Въпросът в действителност беше ненужен. Тя вече знаеше отговора. Защо иначе щеше да и звъни?

Приказките за това как се чувствала бяха просто една от неговите обичайни димни завеси. Спасителният екип на помощ, само че на нея повече и се искаше да изтръгне тъпата му, незряла, проклета глава.

— В Круноберг — измънка той.

Бяха и нужни няколко секунди, за да се овладее, след което въздъхна:

— Окей, ще направим така…

Булин се появи точно след десет минути.

— Е, ще идва ли адвокат?

HP поклати глава.

— Обмислих нещата, не ми трябват шарлатани — измърмори той, забил поглед в масата.

— Чудесно — кимна Булин доволно и пусна магнетофона.

— Разпитът се подновява в 23:43, след като Петершон отказа адвокатска защита. Така ли е, Петершон?

HP измрънка някакво съгласие, но Булин го принуди да повтори.

— Да, така е.

— Добре тогава, Петершон, какво ще кажеш да разкажеш всичко от начало.

HP пое дълбоко дъх и погледна към мобилния телефон.

„Разкажи всичко“, беше му казала Бека, а тя винаги имаше право. Той в повечето случаи я слушаше, поне когато ставаше дума за важни неща, и тя винаги го бе предпазвала. Беше му пазила гърба…

Значи майната му на правило номер едно. Все пак кръвта вода не става.

— Всичко започна, когато намерих един мобилен телефон във влака…

— Круноберг, дежурният офицер слуша.

— Здравей, обажда се полицейски инспектор Ребека Нормен. Аз и колегата Крюсе бяхме тези, които катастрофираха на „Дротнингхолмсвеген“ по-рано днес — каза тя възможно най-сдържано.

— Ама инспектор Нормен, радвам се да чуя гласа ти. Разтревожихме се за теб, да знаеш. Добре ли се чувстваш?

Ребека се усмихна. Първоначално не бе разпознала гласа по телефона, но сега нямаше съмнение. Старият и полеви командир беше на смяна в Круноберг тази вечер, това поне беше добра новина.

— Здрасти, Муле, благодаря, малко синини и силно главоболие, май това е всичко. За жалост при Крюсе положението е по-лошо.

— Да, чух, имахме три коли на мястото, когато пожарникарите отрязаха покрива и момчетата казаха, че нещата не изглеждали добре — отговори той със значително по-сериозен тон. — Засега остава да му стискаме палци да се оправи. Нещо конкретно ли искаш да питаш, или звъниш само за да успокоиш стария си командир?