Чтение онлайн

В училището, сгушено в зелената горичка, скрито зад обраслите с бръшлян стени, мистър Бойл, учителят й по английски, с типичния си оксфордски акцент, цял час им обясняваше как авторът с това едно-едничко изречение, е описал душевното състояние на героя си. Гледаше симпатичното лице, рано насечено от бръчките, и се опитваше да разбере какво толкова иска да им каже мистър Бойл. Не го разбра. Тя беше математичка. Литературата не беше нейната стихия. Може би беше единствената в класа, която предпочиташе химията пред литературата.

В един разговор Джем се учуди, че не беше чела Балзак — нито една книга.

— И какво четеш? — беше я попитал.

— Английски приключенски романи — гласеше отговорът й.

Тогава Джем се бе пошегувал с нея:

— Като си толкова невежа, как ще харчиш парите, които печелиш?

— Какво общо има едното с другото?

— Много общо има, моето момиче — Джем се опитваше да говори като възрастен мъж — За да се спечелят пари, не е необходима култура, даже невежеството понякога може да се окаже облекчаващо печалбата обстоятелство. Но за да се харчат, момичето ми, трябва култура.

На Айдан не й хареса, че макар на шега Джем я обвини в невежество. За да се защити, веднага премина в атака:

— Значи, баща ти е невежата, който печели пари, а ти си културният, който ги харчи, така ли?

Джем повдигна рамене:

— Дядо ми, той е бил невежата.

След този разговор Айдан си купи всички произведения на Балзак, но така и не намери време да прочете нито едно от тях.

И сега само един господ знаеше как в главата й изникна изречението на англичанина, влюбен в руската литература, когото кой знае кой вятър беше довял в Истанбул: „Тази година зимата дойде рано.“

Зимата още не беше дошла, но Айдан я усещаше.

Дни наред тежки сиви облаци похлупваха земята. И сутрин, и обед, и надвечер — все беше мрачно. Като че времето бе спряло и бе затворило хората в себе си — като в затвор. Студеният вятър, който прогонваше минувачите от улиците, пожълтелите листа, които трепереха по почернелите клони, а после бавно, като самотни смъртници, падаха върху мокрия асфалт и още повече засилваха това усещане. Всичко наоколо навяваше тъга и печал. Мрачното време попиваше всичко в себе си, размазваше границите му и го обричаше на смърт. Всичко й напомняше за края и смъртта.

Дни наред носи в себе си преживяното от онази страхотна нощ. При всеки спомен изпитваше същото вълнение, сърцето й биеше в същия ритъм, тялото й потреперваше. За да може да се отърве от усещането за смъртта и да се смее отново, да изпитва радост, да се освободи от усещането, че е изоставена и самотна, имаше нужда отново и отново да се връща към онази нощ, да преживява отново възбудата и сладострастния трепет.

Както винаги Джем не я търсеше. Не отговаряше, когато му звънеше по телефона. Вечер, прибирайки се у дома, виждаше, че прозорците му светят, и това, заедно с неотговорените телефонни обаждания, я гореше отвътре. Няколко пъти влизаше вкъщи и скришом му звънеше, но въпреки светлината в прозорците, отговор не следваше.

Един ден, в който слънцето успя да пробие облаците, Айдан отново набра номера на Джем. Не вярваше, че ще й отговори, но… чу гласа му отсреща.

Айдан, както винаги, без да го назовава по име, каза:

— Здравей.

Отсрещната страна замълча за миг, май се мъчеше да познае гласа.

— Като че си забравил гласа ми… Е, да, естествено е — от толкова време не сме се чували.

Джем, както винаги, заговори любезно, но гласът му й прозвуча чужд.

— Извинявай, скъпа, нещо съм разсеян, не можах да те позная веднага…

Изпитваше толкова неудържимо желание да се срещне отново с Джем, че започна гневно да му се кара:

— Ти не искаш ли да се срещаш повече с мене? Ако е така, няма какво да говорим, кажи направо и да приключваме с това.

— Как може да говориш така. Какво значи не искам. Разбира се, че искам, но имам доста работа напоследък…

— За бога, Джем, каква работа може да имаш ти… Ако го беше казал баща ти — както и да е, но от твоята уста звучи някак странно… Ти си културният, който просто харчи пари…

— Ти сърдита ли си ми? Защо говориш така?

— Не. Само си мисля, че нежеланието ти да се срещаш с една жена, която те е приемала в дома си, показва, че и ти си мръсник, както всички останали мъже… Ти можеш да правиш каквото си искаш, но тази, която трябва да е презряна и унизена, е жената, така ли?

Всъщност Айдан не вярваше на думите си, но толкова много страдаше по Джем, че искаше да го накара и той да страда — и него да го заболи.

Гласът на Джем прозвуча спокойно:

— Не говори така, знаеш, че не е вярно. — После в тона му се почувства разпаленост: — В най-скоро време искам да повторим онази вечер… Беше невероятно… Незабравимо… Върховно… И ако презирам някого, то далеч не са жените като тебе, които го правят, а онези, които не могат да го направят… От това, което ми каза, разбирам, че всъщност ти си ме забравила… — После с нескрито предизвикателство в думите продължи: — Но аз ще намеря начин да ти напомня за себе си… И тогава ще видиш искам ли, или не искам да се срещаме…

Ако Айдан беше замълчала в този момент, може би всичко щеше да продължи както преди — щяха да продължат да се срещат, защото в гласа на Джем се долавяше желание. Но… Айдан се предаде в плен на мъката и обидата, събирана през последните дни, и продължи да напада. А може би, доловила желанието на Джем, се почувства силна и реши да се поглези:

— Ти нищо не искаш… Не можеш да искаш… Животът ти е като макетите, които правиш — красиви, но нереални, измислени… Подобно на тях и животът ти е само една илюзия, която се срива под напора на действителността. Или най-малкото — страхуваш се, че всичко истинско в живота ти също може да се срути, затова бягаш…

Отсрещната страна дълго мълча. После с леден глас произнесе една-едничка сричка:

— Ооо…

Разбрала, че е отишла доста далеч, Айдан се опита да замаже положението, да се извини. С престорена веселост отговори:

— Много са хубави, както всичко, което преживях с тебе… Само дето понякога бягаш от действителността и това ме натъжава…

Още не беше свършила, а вече съжаляваше за думите си. Знаеше, че нищо няма да променят, точно обратното — ще обидят и засегнат дълбоко Джем, ще го отдалечат още повече от нея… Предчувстваше, че с едничката кратка сричка, която Джем произнесе преди малко, връзката им приключи. В този момент колкото бе ядосана на Джем, също толкова бе ядосана и на себе си.