Шрифт:
Брандън Сандерсън
ЛЕГИОН
*
Казвам се Стивън Лийдс и съм напълно с разсъдъка си. Но халюцинациите ми от друга страна са доста луди.
Изстрелите, които дойдоха от стаята на Джей Си, прозвучаха като фишеци. Мърморейки взех предпазните слушалки, висящи на вратата - бях се научил да ги държа там - и влязох. Джей Си беше сложил слушалките си, а пистолета в ръцете му сочеше към снимка на Осама бин Ладен, закачена на стената.
Чуваше се надута до край музика на Бетовен.
– Искам да поговорим - провикнах се.
Джей Си не ме чу. Изпразни пълнителя в лицето на Бин Ладен, като по този начин направи и доста дупки на стената. Не посмях да се доближа. Ако го изненадах, като едното нищо можеше да ме гръмне, без да иска.
Нямах представа какво ще се случи, ако някоя от халюцинациите ми ме гръмне. Как би го възприел мозъка ми? Без съмнение има поне дузина психолози, които биха желали да работят върху този въпрос. Не бях склонен да им дам тази възможност.
– Джей Си - извиках, когато спря, за да презареди.
Той погледна към мен и с усмивка свали предпазните слушалки. Всяка негова усмивка приличаше на мръщене, но отдавна се бях научил да не се плаша от него.
– Кльощав - каза, вдигайки пистолета.
– Искаш ли да постреляш малко? Имаш нужда от тренировки.
Взех оръжието му.
– За тази цел направихме стрелбище, Джей Си. Използвай го.
– Терористите обикновено не ме държат толкова надалеч. Е, веднъж се случи, но това беше чиста случайност.
Въздъхнах, взех дистанционното от масата и намалих звука на музиката. Джей Си се протегна, бутна дулото към тавана и след това премести пръста ми от спусъка.
– Първо вдигни предпазителя, хлапе.
– И без това оръжието е въображаемо - казах аз и му върнах пистолета.
– Да бе.
Джей Си не вярва, че е халюцинация, което е странно. Повечето от тях го приемат до една или друга степен. Но не и Джей Си. Едър, без да е грамаден, с квадратно лице, но без то да е отличително, той имаше очите на убиец. Или поне твърдеше така. Може би ги държеше в джоба си.
Джей Си постави нов пълнител и отново се прицели в Бин Ладен.
– Недей - предупредих го аз.
– Но…
– Той и без това е мъртъв. Убиха го преди цяла вечност.
– Така казахме на хората, кльощав - Джей Си прибра оръжието.
– Бих ти обяснил, но нямаш право на достъп до тази информация.
– Стивън - дочух глас откъм вратата.
Обърнах се. Тобиас е друга халюцинация, или “аспект”, както ги наричам понякога. Дългурест, с цвят на абанос, той имаше тъмни старчески петна на бузите си. Поддържаше прошарената си коса късо подстригана и беше облечен с отпуснат костюм без вратовръзка.
– Чудех се - попита Тобиас - докога смяташ да оставиш да чака клетия човек.
– Докато си тръгне - казах и се присъединих към Тобиас в коридора. Двамата се отдалечихме от стаята на Джей Си.
– Той е много учтив, Стивън - каза Тобиас.
Зад нас Джей Си отново започна да стреля. Аз простенах.
– Ще отида да говоря с Джей Си - каза Тобиас със спокоен глас.
– Той просто опитва да не губи уменията си. Иска да ти е от помощ.
– Добре, както искаш.
Оставих Тобиас и завих зад ъгъла. Имението ми има 47 стаи. Почти всички бяха заети. В края на коридора влязох в малка стая украсена с персийски килим и дървени панели. Отпуснах се на черната, кожена кушетка в средата.
Айви седеше на стола си до кушетката.
– Така ли смяташ да продължим?
– попита тя, надвиквайки шума от изстрелите.
– Тобиас ще говори с него.
– Разбирам - промълви Айви и записа нещо в тефтера си. Беше облечена с тъмен костюм и сако. Светлата й коса бе вдигната на кок. Беше в началото на четиридесетте и е един от аспектите, които са с мен от най-дълго.
– Как те кара да се чувстваш факта, че някои от проекциите ти започват да не ти се подчиняват?
– Повечето ме слушат - отвърнах защитно.
– Джей Си никога не е обръщал внимание на това, което му казвам. Нищо ново.
– Отричаш ли, че става по-зле?
Не отговорих. Тя си записа още нещо.
– Отблъсна още един молител, нали?
– попита Айви.
– Те идват при теб за помощ.
– Зает съм.
– С какво? Да слушаш изстрели? Да полудяваш все повече?
– Не полудявам повече - казах.
– Състоянието ми се стабилизира. На практика съм нормален. Дори невъображаемият ми психиатър признава това.
Айви не каза нищо. В далечината изстрелите най-сетне заглъхнаха и аз въздъхнах облекчено, разтърквайки слепоочията си с пръсти.
– Определението за лудост е доста разтегливо. Двама души могат да страдат от едно и също състояние, с едни и същи усложнения, но официалните стандарти приемат единия за нормален, а другия за луд. Преминаваш границата с лудостта, когато психичното ти състояние започне да ти пречи да водиш нормален живот. По тези стандарти не съм ни най-малко луд.
– Наричаш това нормален живот?
– попита тя.
– Така ме устройва - извърнах очи. Айви беше покрила кошчето за боклук с картон, както обикновено.
Няколко секунди по-късно влезе Тобиас.
– Молителят все още чака, Стивън.
– Какво?
– Айви ме погледна с укор.
– Караш горкия човек да чака? Вече изминаха четири часа.
– Добре де - казах раздразнено и станах от кушетката.
– Ще го отпратя.
Излязох от стаята и тръгнах по стълбището към фоайето на приземния етаж.
Икономът Уилсън - истински човек, а не халюцинация - стоеше пред затворената врата на всекидневната. Погледна ме над очилата си.
– И ти ли?
– попитах го аз.