Чтение онлайн

— Да, да, разбира се — спря да се хили патологът, окачи формуляра на монтираната специално за целта кука и хвана микрофона, увиснал над количката. — Би ли включила магнетофона, скъпа Шийла?

Апаратът щракна, гласът му изведнъж стана сух и безизразен:

— Доктор Луис Паделски. Втори август, дванадесет часът и пет минути по обяд. — Очите му се повдигнаха към документа. — Аутопсия А–1430, асистира ми Шийла Роко. Обезглавен, почти напълно разложен до оголване на скелета труп — Шийла, изпъни го малко, ако обичаш, — с дължина около метър и четиридесет. Ако прибавим приблизителната дължина на липсващия череп, ще получим обща височина на тялото от порядъка на метър и шейсет и пет-шейсет и осем. Установяване на пола: разширена срамна кост, хм, леко гинекоидна. Трупът е на жена. Ошипявания на лумбалните прешлени липсват, което сочи предполагаема възраст под четиридесет. Невъзможно е да се определи продължителността на престоя под земя, по-скоро под вода. Остра миризма на канал. Жълто-кафявото оцветяване на костите сочи дълго пребиване в кална среда. Същевременно сухожилията са сравнително здрави и благодарение на този факт скелетът е все още цял. Наличие на остатъци от мускулна тъкан около бедрените кости. Достатъчно материал за кръвна и ДНК проби. Ножици, моля.

Отряза парченце тъкан и го пусна в пликче.

— Шийла, обърни таза, ако обичаш. Така… Сравнително добро общо състояние на скелета, естествено, ако се абстрахираме от липсващия череп. Няма го и втория шиен прешлен… Липсват двете плаващи ребра, плюс цялото ляво стъпало.

Приключил с общото описание, Паделски отмести микрофона.

— Клещи, моля.

Роко му подаде малкия инструмент и докторът сръчно отдели лакътната от раменната кост.

— А сега надкостницата… — Отстрани от прешлените известно количество съединителна тъкан, после си сложи пластмасова маска за еднократна употреба и протегна ръка: — Трион, моля.

Пое малкия уред, включи го и изчака стабилизирането на оборотите. Диамантеното острие влезе в съприкосновение с костта и в помещението се разнесе тънко и остро свистене, сякаш отнякъде беше долетял разгневен комар. Въздухът се изпълни с миризмата на прогорена кост, клоака, мърша и смърт.

Паделски изряза проби от различни места, а сестрата ги запечата в пликчета.

— Искам електронна микроскопия с увеличени триизмерни снимки на отделните сектори — заяви патологът, след което изключи магнетофона и се отдръпна от количката.

Роко взе дебел флумастер и се зае да надписва пликчетата.

Работата й беше прекъсната от тихо почукване. Сестрата отиде да отвори, послуша известно време и пъхна глава през процепа.

— Имат предварителна идентификация, докторе — съобщи тя. — Коланът е принадлежал на жена на име Памела Уишър.

— Светската дамаПамела Уишър?! — зяпна Паделски, свали предпазните очила и отстъпи крачка назад. — Исусе!

— Има и още един скелет. Пак оттам.

Патологът рязко се извърна от дълбокия умивалник, в който се готвеше да измие ръцете си.

— Още един ли? — гневно промърмори. — Защо не са го пратили заедно с този, да ги вземат мътните!? Не знаят ли, че е най-добре да ги изследвам едновременно? — Очите му се насочиха към стенния часовник, който показваше един и четвърт. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. „Глад най-малко до три, по дяволите! — рече си той. — Като нищо ще взема да се тръшна!“

Новият трясък на металната врата оповести появата на втория скелет, настанен в количка. Паделски включи магнетофона и си наля нова чаша кафе, изчаквайки сестрата да подготви трупа.

— И този няма глава — отбеляза Роко.

— Стига бе! — зяпна докторът и бързо пристъпи към количката. Картонената чаша застина забравена на сантиметри от устата му. — Какво става, по дяволите?

Миг по-късно се овладя, остави кафето и се зае да преобръща скелета. Облечените му в тънка гума пръсти внимателно опипаха ребрата.

— Доктор Паделски?

Патологът рязко се извърна, пристъпи към магнетофона и го изключи.

— Покрий това и извикай доктор Брамбъл! — заповяда с напрегнат глас. — И да не си гъкнала!

Очите на сестрата бавно се разшириха и в тях се появи недоумение.

— Веднага,Шийла! — натъртено добави доктор Паделски.

Резкият телефонен звън разцепи тишината в малката канцелария на музея. Марго Грийн се стресна и отскочи назад, отдалечавайки се от екрана на компютъра. Над челото й падна кичур кестенява коса.

Второто позвъняване я накара да посегне към слушалката, ала се разколеба и отдръпна ръката си. Беше сигурна, че я търсят от централния сървър, възмутени от времето, което изяжда програмата й. Облегна се в стола и зачака звъненето да се прекрати. Тялото й тръпнеше от приятна болка, следствие от преумората през изтеклата нощ. Взе каучуковото топче от бюрото и механично започна да го мачка между пръстите си. Още пет минути и програмата приключва. После да реват колкото щат.

Беше запозната с новата политика на икономии, според която по-мащабните проекти трябваше да се пускат след предварително одобрение. Но това предполагаше водопад от имейли преди изобщо да започне работа. Нещо, което не се връзваше с желанието й да получи бърз резултат.

За щастие поредната кампания за икономии не засягаше Колумбийския университет, в който Марго беше преподавала, преди да приеме поста заместник-уредник на Нюйоркския природонаучен музей. За съжаление тук нещата вървяха зле, главно защото финансите на музея се използваха неефективно, например за проекти от сорта на „Чумата на XXI век“ — поредната безсмислена експозиция, която предстоеше да се открие.

Провери хода на програмата на монитора, след което разтвори пред себе си сутрешното издание на „Ню Йорк Поуст“. Вестникът, в комплект с чаша черно кафе от специалния микс „Килимаджаро“ бяха задължителна част от утринния й работен ритуал. Харесваше свежата язвителност на това издание, но основната причина да го купува беше старият й приятел Бил Смитбек, който беше готов да я удуши, ако разбере, че е пропуснала дори един криминален репортаж, носещ неговия подпис.

Приглади таблоида с длан и се усмихна на тлъстото заглавие от първа страница. Истинска богата реколта за „Поуст“. Огромните черни букви заемаха три четвърти от белия лист:

Един поглед върху началния параграф беше достатъчен. Несъмнено Смитбек, при това в целия си блясък. Втори уводен материал за месеца, отбеляза Марго. Което означаваше, че самомнението му ще надскочи обичайните си граници.

Очите й набързо пробягаха по репортажа. Стопроцентова смитбекщина: зловеща сензационност, отвратително словоблудство по отношение на детайлите. Встъпителната част изброяваше поредица от добре известни на всеки нюйоркчанин факти. Преди два месеца красивата „светска лъвица“ Памела Уишър, прочута с привързаността си към шумните среднощни купони, беше изчезнала от моден клуб в южната част на Сентрал Парк. Оттогава насам нейният „усмихнат образ с ослепителни зъби, дълбоки сини очи и пищна руса коса“ гледаше от всеки ъгъл на Петдесет и седма до Деветдесет и шеста улица. Марго го бе виждала стотици пъти, докато бягаше сутрин към музея от жилището си на Уест Енд авеню.