Чтение онлайн

Хвърли поглед назад. Като в забавен кадър видя Бойл да се измъква от колата, стреляйки на всички посоки.

В следващия миг Бойл политна назад, блъснат в гърдите от картечен откос. Бронежилетката щеше да го предпази, освен ако…

… кръв и парченца мозък пръснаха от раната, зейнала в слепоочието на Бойл…

… освен ако куршумите не улучеха главата, единственото уязвимо място!

За бога! Какъв беше този кошмар?! Кои бяха всички тези хора?

Вътре в лимузината шофьорът все още се мъчеше да запали и двигателят пухтеше отчаяно. Дей усещаше мириса на отровни газове и изгоряла гума. Можеше да подуши и мириса на собствения си страх — остър, тръпчив, някак замайващ…

Мината, прикрепена към задната врата на лимузината, избухна с оглушителен трясък.

Стъклата на лимузината се разхвърчаха на всички посоки. Парченца от тях удариха Дей, но той наблюдаваше всичко като в сън.

През дупката, зейнала в покрива на автомобила, лумна огнено кълбо от остър, задушлив черен дим.

Безжизненото тяло на шофьора се килна настрани.

Мъртви бяха. И двамата — Бойл и шофьорът.

Помощта скоро щеше да дойде, но междувременно трябваше да направи нещо. В противен случай и него го очакваше същата съдба!

Дей се изправи, насочи се надясно и изведнъж рязко смени посоката — изпитан похват от играта на футбол в гимназията преди повече от трийсет и пет години.

Успя да избегне откосите на автомата. Само един куршум мина под мишницата му и проби ръкава на якето му. В гърдите му се надигна пареща ярост. Гордееше се с това яке — хонконгска изработка, от чиста коприна, то му беше струвало шестстотин долара!

Следващият откос го улучи в гърдите, точно над сърцето. Беше без титановия предпазен нагръдник, само със защитна пластина във вътрешния джоб, и му се зави свят от болка, сякаш го бяха фраснали с чук в гърдите. Дявол да го вземе!

И все пак още можеше да им избяга. Не всичко беше загубено!

Една от черните фигури с автомати изведнъж се изпречи пред него. Въпреки полумрака и замайването от болката, опитното око на Дей различи защитната бронежилетка под издутото черно яке. Нямаше смисъл да се прицелва в центъра на тялото, съобрази той, докато тичаше. Вдигна револвера и го насочи към лицето на непознатия — нищо друго не съществуваше за него в този миг, освен неясните очертания на това лице. Три последователни изстрела изсвистяха един след друг и мъжът в черно се просна като повален от гръм.

Добре! Това се искаше! Един от среднощните нападатели вече беше изваден от строй.

Беше си осигурил вратичка и трябваше да побърза, преди да е станало късно.

С периферното си зрение долови приближаването на още един нападател в черно. Зърна зейналото дуло на пистолета и стомахът му изведнъж се присви. Една-единствена мисъл прониза съзнанието му — край! Спукана ми е работата! Имаше насреща си не някаква улична банда, а истински хладнокръвни професионалисти. Всички беше премислено. Той беше жертвата, набелязаната мишена…

Нямаше да позволят да им се изплъзне.

Куршумът го улучи точно между очите.

Седналият на задната седалка на волвото Михаил Ружьо хвърли поглед към безжизненото тяло на Николас Папироса в багажника на комбито. Тялото лежеше на една страна, покрито с одеяло, а въздухът беше пропит от миризмата на смърт. Ружьо поклати глава с въздишка. Бедният Николас. Всичко беше перфектно подготвено и се очакваше да няма жертви, но старият дебелак ги изненада — оказа се доста добър… Бяха го подценили — грешка, която щеше да им служи за урок. Всъщност точно Николас беше натоварен със задачата да събере сведения за американеца, тъй че вината си беше негова, може да се каже… И все пак щеше да му липсва. Бяха работили заедно петнайсет години — цяла вечност в тези среди.

Утре Николас щеше да навърши четиридесет и две години. Щеше…

Отпред във волвото седяха другите двама — Уинтърс, американецът, шофираше, а седналият до него Григори Змея си мърмореше нещо на руски.

Бяха заменили фамилните си имена с други, избрани от самите тях. „Ружьо“ — пушката. „Змея“ — змията. И презимето на горкия Николас — „Папироса“ — цигара…

Ружьо въздъхна отново. Е, няма как, станалото — станало. Поне не беше си отишъл напразно — задачата беше изпълнена.

— Как е, братче? — попита го американецът.

— Бива…

— Само не се вкисвай.

Американецът твърдеше, че е от Тексас, и в акцента му имаше нещо дразнещо.

Ружьо погледна пистолета, оставен на седалката — същия, с който беше прострелял американеца. Деветмилиметрова италианска „Берета“ — първокласно оръжие, но технично и твърде шумно, не съвсем по вкуса на Ружьо. Преди време, когато се беше специализирал в „мокри поръчки“, му бяха поверили 5,45-милиметров PSM — по-малък и не толкова мощен, но си го биваше. Ако трябваше да избира, винаги би го предпочел, но този път замисълът беше друг — трябваше да изглежда, че убийството е дело на американски граждани. Пистолетът на руски килър би бил улика, която щеше да разбуни духовете — американските спецслужби не бяха вчерашни.

Все още гледаше беретата намръщено. Американците с тяхната мания за величие — размерите според тях гарантираха качество. Техните полицаи можеха да изпразнят цял пълнител, стреляйки като луди след някой престъпник, без да ги е грижа дали ще го улучат или само ще му вземат страха. Идеята беше: „колкото повече, толкова по-добре“. Отказваха да проумеят простата истина, че един-единствен изстрел от малокалибрен пистолет (естествено, в ръцете не на кого да е) беше по-ефикасен от цял пълнител патрони, които можеха да убият слон, изстреляни напосоки от някое некадърно американско ченге. Виж, евреите имаха по-сериозно отношение към тези неща. Техните пистолети бяха от възможно най-малокалибрените, но всеки знаеше, че с тях шега не бива.

И все пак оня американец наистина беше добър. Ликвидира Николас, без да му мигне окото. Три изстрела в главата един след друг. И трите безпогрешни — не можеше да е случайност. Беше се досетил за бронежилетката и беше съобразил бързо. Ако беше и малко по-пъргав, можеше и да им избяга…

От предната седалка Змията промърмори нещо. Ружьо стисна устни. Двамата не се обичаха много. През 1995 г. руснакът беше взел участие във военната офанзива в Чечения, родината на Ружьо. Тогава руснаците съсипаха страната му — убиваха и опожаряваха наред. Вярно, че Григори е бил само войник, изпълняващ чужди заповеди, и все пак… Но както и да е. Ружьо тръсна глава. В момента бяха двама партньори, натоварени с важна мисия, и нямаше място за лични пристрастия. Но ако в един момент Змията пак започнеше да се перчи с военните си подвизи и с медала за храброст, на Ружьо можеше и да му падне пердето… Змията не беше незаменим. Щяха да минат и без него. Подсмихна се, изпълнен с мрачно задоволство.