Чтение онлайн

— Нима вършим нещо? … Откъде идвате?

— Не идвам, а отивам.

— Къде сте били досега?

— Зад платнището на трапезарията. Тя го погледна строго:

— С Ередиа, нали?

— Не! Ередиа беше от другата страна. Аз подслушвах за себе си.

— Изглежда, че държите само на отрицателните традиции в ордена.

— За последен път!… — оправда се той весело. — Но представлението беше много интересно… Възхитен съм от вашата начетеност! Необходимо е само да се запознаете по-основно с класиците на марксизма.

— Много бързо почвате да агитирате!

— Хиляди извинения!… Уважавам честните хегелианци. Но каква сбирщина от хамлетовци представляваме тука! Всеки открива по някаква трагична истина и не знае как да постъпи… Само Ередиа беше винаги наясно?

Фани се разсмя нервно.

— По-тихо! …

— Какво сте решили да правите?

— Отивам да се бия за републиката.

— Ще помогнете ли с това на Испания? Лицето на Доминго стана сериозно.

— Да, сеньора! — каза той твърдо.

— Значи… и вие изменяте на Ередиа!… — произнесе тя неволно, като изпита глупавото усещане, че в тоя момент съчувствува на Ередиа.

— Други ще му останат верни! — саркастично забеляза Доминго.

— Кой?

— Вие, разбира се.

— Та аз го мразя!…

— Въображение на влюбена жена.

— Говорите глупости… Останете заради болните!

— Болните ще измрат от глад въпреки парите, които обещахте… По-добре е да работим за спасението на здравите!

— Слушайте, братко…

— Не ме наричайте братко.

— Тогава слушай, идиот! … Докато с това расо стигнеш до фронта, партизанските отреди на комунистите ще те очистят, преди да им обясниш, че си станал марксист.

— Тъкмо затова идвам при вас… Накарайте Робинзон да ми даде един от костюмите си.

— Добре! … Ще го направя — произнесе тя със странно съжаление, че Доминго си отиваше.

И тръгна да събуди Робинзон.

Когато в здрача на зората монахът яхна колелото и напусна завинаги лагера, Фани дълго гледа след него, докато фигурата му се превърна в точка и най-сетне изчезна в белезникавата лента на шосето. Не искаше ли да го задържи заради Ередиа? Глупости! … Ередиа не съществуваше вече за нея!

Сиянието на зората почна да руменее. От северозапад долиташе далечният тънтеж на ураганна артилерийска стрелба. Съвсем равнодушно тя си спомни думите на брат Гонзало за офанзивата на червените между Тордесиляс и Медина дел Кампо. Понеже шосето от Медина дел Кампо минаваше през Пеня Ронда, ако офанзивата успееше, червените много бързо можеха да стигнат тук. Та що от това? … Тогава Фани просто щеше да им покаже своя британски паспорт, пред който те бяха задължени да кимнат учтиво с глава, както кимваха митничарите в Ирун. Същият ефект щеше да има без съмнение и паспортът на Мюрие. Но най-разумното бе да тръгнат още утре сутринта, за да избягнат всякакъв допир с червените. Всичко й беше дотегнало тука, всичко… Ала когато тръгна към лагера, тя се сепна изведнъж и потрепера — Мюрие беше болен. Мюрие не можеше да пътува.

Тя мина отново покрай палатките, натъпкани с мръсни, спарени тела, с умиращи от петнист тиф бедняци, които гниеха в сламата. Почувствува омраза към тях, омраза към това, че воняха много и можеха да я заразят с въшките си. По-преди тя сякаш не усещаше тази воня и в присъствието на Ередиа влизаше между дрипите им. Но сега изпитваше отвращение към тях, не можеше да ги понася. Тя знаеше, че в тази скъсана палатка например, която брат Доминго бе кърпил толкова пъти, имаше една кастилска селянка, която бе влязла в лагера здрава, защото никаква сила не можеше да я откъсне от болния й син. След три седмици се зарази и тя, и синът и умря. После селянката полудя и Фани изпитваше някакъв особен ужас от нея, а заедно с това желание да се грижи най-много именно за нея. Но сега тя избърза покрай палатката, за да не види лудата, която имаше навик да стои нощем будна пред входа.

„А-ха… Бягаш! … — ужили я внезапно един вътрешен глас, който чуваше за първи път. — Но по-рано не правеше това! … Сега Ередиа не те интересува, сега няма пред кого да позираш и гледаш да спасиш само кожата си!… Ти никога не можеш да почувствуваш какво изпитваше тази загрубяла от полска работа жена, когато стискаше трупа на умрелия си син, защото от злоупотреба с любовни удоволствия никога няма да видиш деца, защото си безплодна и студена като камък, защото живееш само за себе си…“ „Ще полудея!… — помисли тя, като лъкатушеше между палатките. — Трябва да взема луминал и да заспя най-сетне… Тази нощ е отвратителна.“

Като стигна палатката на Мюрие, повдигна платнището и надзърна през входа. Вътре бе тъмно, както преди. Очакваше да чуе познатото равномерно дишане, което бе чула при първото си идване, но сега в палатката цареше пълна тишина. Ослуша се и пак не чу никакво дишане. „Трябва да е буден“ — помисли тя, но внезапно подозрение, което я прониза, й попречи да отвори устата си и да каже нещо.

— Жак! … — полугласно извика тя след малко.

Повтори няколко пъти името му, но пак не последва отговор. Тогава, смразена от ужас, запали фенерчето си и го насочи към леглото. Мюрие беше извърнал лицето си към възглавницата и единият му крак висеше неестествено от леглото. Надавайки слаб вик, тя остави фенерчето върху масата, после сграбчи с две ръце рамото на Мюрие, като извърна тялото му към себе си. Лицето на французина беше синкавобледо. Очите му гледаха с безжизнен, стъклен блясък, очи, които нямаха вече израз, а само отразяваха светлината на фенерчето. Върху високото му, прорязано от подути вени чело бяха разпилени кичури от черната му, все още влажна от пот коса. Изведнъж тя почувствува, че краката й се подкосяват, че нещо я стиска за гърлото, че не може да издаде облекчаващите викове на истерията си… Строполи се върху стола и с безмълвно отчаяние почна да хапе и да драще ръцете си, докато върху тях се появиха кървави ивици. Ала от очите и не потекоха сълзи. Болките от раздраната кожа, от изхапаните мускули укротиха припадъка и я накараха да дойде на себе си. Успокои се, но почувствува страшна, ледена пустота, всред която усети повелително желание да запуши. Повече от час не бе пушила.

Сега не й минаваше през ума, че Мюрие бе дошъл тук заради нея, не й минаваше през ума това, макар че друг път го съзнаваше, макар че след малко щеше да го съзнае пак. По неизкоренимия навик на егоизма си тя и сега мислеше първо за себе си. Какво щеше да прави без Мюрие? Обзе я усещането на човек, който върви из безкрайна сива равнина и не знае накъде отива. Почувствува слаб лъх на жалост пак първо към себе си, а после и към Мюрие, който бе умрял в палатката си, в тъмнината, съвсем сам, изоставен като куче. Ередиа трябваше да остане до леглото му през Цялата нощ и да следи болното му от миокардит сърце, което петнистият тиф бе довършил още в първите часове на развитието си. Пак я обхвана предишната ярост към Ередиа. Навярно той бе оставил Мюрие, за да отиде и измърмори молитвите, които не бе успял да прочете през деня (но вместо да направи това, бе почнал да подслушва разговора й с Оливарес). „Идиот!“ — с още по-силна омраза прошепна тя. Нищо не я вбесяваше тъй, както молитвите му, както това полугласно шептене пред разпятието.

Докато се гневеше така, несъзнателно запали цигара. Угаси я бързо. Нима това трябваше да бъде първото й действие пред трупа на мъртвеца! Но веднага съзна, че Мюрие не би желал да запалят свещ или да плачат над трупа му. Тя се втренчи в линията на устните му, посинели и насмешливо извити, които сякаш искаха да кажат: „Пуши си!… Не се вълнувай! Нищо от това, че седиш пред мъртвец. На твое място и аз може би щях да направя същото.“ Да, само Мюрие можеше да я разбере и пак й стана много жално за него — заради това, че можеше да я разбере. Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде на ум да затвори очите му. Тя знаеше, че при отворени клепачи корнеята им ще изсъхне и ще се сбръчка, а не искаше да вижда тия тъмни очи, които много пъти бе целувала, изсъхнали и сбръчкани. И тя склопи очите му, като стискаше цигарата между зъбите си.