Чтение онлайн

Другият тип поправки са стилно-граматически и се отнасят до изясняване, уточняване, облекчаване на фразата. Например думата „съзна“, която се повтаря толкова пъти, тук на много места е заменена с „почувствува“, „стори й се“, „усети“ и д-р. На стр. 89(73) е поправено следното изречение: „Тя… остана в ръцете му тъй съвършено неподвижна и студена, като че тази прегръдка не я засягаше ни най-малко, като че бе някакво случайно сблъскване от негова страна, от което тя се залюля по закона за предаване на движението.“ В поправеното издание „по закона за предаване на движението“ е изпуснато като излишно. Сгр. 67(55): „…Казаха му, че англичанката е излязла преди малко, след като от своя страна бе питала за него.“ В поправеното издание „от своя страна“ е отпаднало. Стр. 39(32): „…Но дори и в тоя случаи нямаше да бъде алчността, която щеше да определи постъпките

му…“ Поправено на: „Но дори и в тоя случай не алчността щеше да определи постъпките му.“ Ясно е, че първата конструкция е чужда на българския синтаксис. Стр. 171(140): „…Би дала всичко, за да го притежава не цяла вечност, а само една нощ, един час, една минута“ — „…Би дала всичко за нощ, един час, една минута.“ Стр. 112(92): „Първото качество, с което поразяваше това лице…“ — „Първото нещо, с което поразяваше това лице…“ Стр. 204(167): „Тя продаде разкошната си кола и с получените пари купи четири камиона“ — „Тя продаде разкошната си кола и купи четири камиона.“ Стр. 334(271): „Той придържаше с ръцете си един велосипед…“ — „Той придържаше един велосипед.“ Ясно е и при двата случая, че „с получените пари“ и „с ръцете си“ са излишни и изхвърлянето им облекчава фразата.

Общо взето, с малки изключения, направените промени не променят смисъла на изречението, а само го уточняват или акцентуват върху него.

При второто издание са отпаднали думи, изречения и пасажи, при някои от които е трудно да се реши какви съображения са ръководили автора. На стр. 16(15): „И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите на тия унизени от безработицата герои на червения Мадрид.“ В поправеното издание изречението завършва със „спусна пари в шепите им“. На стр. 27(23) след изречението „Всички тия обитатели на тъжните квартали…“ са изпуснати следните две изречения: „Тия инвалиди, тия вдовици, деца и девойки без поддръжка, нямаха пенсии, не заслужаваха помощ, защото мъжете от квартала бяха извършили страшното престъпление да бранят републиката, да се бият за свободата си. Нещастници с ампутирани крака, с смазани ръце, с изгорени от огнепръскачки очи, трябваше да изгният в дрипите си, да бъдат изядени от въшките си, защото бяха стреляли от барикадите срещу полудиви марокански орди, срещу платени чужди наемници.“

На стр. 28(23): „Луис обиколи тези печални останки на граждамския подвиг“ — „…тези печални улици“.

На стр. 153(125) след изречението „Потвърждавате или отричате думите на отец Рикардо?“ следва: „Фани не знаеше дали според испанския закон за углавното съдопроизводство свидетелите от едната страна можеха да задават въпроси на тия от другата. Подобно съдопроизводство изобщо едва ли съществуваше някъде.“

На стр. 157(128) след изречението „С вдигнати юмруци работниците поздравляваха Фани“ (В първото издание вместо „Фани“ е „в такт“) следва: „Viva inglaterra!… Viva inglaterra!“

На стр. 230(189) след „…бе, потаен до непроницаемост“ е изпуснат следният пасаж: „преди да каже някоя лъжа, резервирате се умствено и четете без угризение порнографични книги, късайки страниците им (тъй като орденът забраняваше четенето на такива книги, но не и на откъснатите им страници.“

На стр. 260 (212) след пасажа, който завършва с „честен, народен труд“ е изпуснато следното изречение: „Имаше нещо у този народ, което пречеше на Фани да се смее, което я караше дори да потреперва.“

/другаде са изпуснати отделни думи и изречения без особено значение за съдържанието на романа.

Въпреки че някои поправки, особено замяната на чуждици, засягат художествената тъкан на произведението и влизат в противоречие с особеностите на Д. Димовия стил, те са направени без външна намеса и внушение, затова сме длъжни да се съобразим с волята на автора и да възприемем последния текст на „Осъдени души“.

През 1945 г. в атмосферата на остра идеологическа борба и консолидация на прогресивните сили върху основата на партийната платформа „Осъдени души“ се оценява като роман с актуално политическо звучене. Във в. „Работническо дело“ Иван Руж оценява романа като „нов успех на нашата прогресивна литература, която получи широки възможности за развитие след 9 септември. «Осъдени души» показва, че в българската литература навлизат млади, талантливи прогресивни писатели, които ще я издигнат на нови, непознати досега висоти“ („Един премиран роман“, в. „Работническо дело“, 1946 г., бр. 148 от 5 юли).

Петър Динеков също подчертава обществения смисъл и значение на романа: „«Осъдени души» е колкото личен роман на една англичанка и един испански монах, толкова и роман на широки обществени отношения… В тая борба на двете Испании Димов е явно на страната на нова република Испания“ (сп. „Изкуство“, П, 1946 г., кн. 6). По-нататък в рецензията си П. Динеков се спира на художествените особености на романа и особено подчертава умението на Д. Димов „да рисува човешката психика с цялата й сложност“.

Малчо Николов („Един роман за съвременна Испания“, в. „Литературен фронт“, II, 1945 г., бр. 14) и Цветан Минков („Българската литература днес“, сп. „Език и литература“, 1946 г., кн. 1) намират, че Д. Димов не е представил съвременна Испания, а се е ограничил с „лични истории“, които нямат нищо общо със съвременния живот. Малчо Николов смята, че „склонността на автора към подробни, че и пресилени анализи значително го е отклонила от възможността да даде едно по-широко и подробно изображение на народния испански живот в неговите колективни и индивидуални прояви“. Въпреки че намира романа оригинален, Малчо Николов открива недостатъци, които според него говорят за „изобразителна и композиционна неопитност“.

В сп. „Изкуство“, 1947 г., кн. 1, Стоян Каролев подлага на подробен анализ „идейността“ и „образността“ в „Осъдени души“. Той свързва авторовата присъда над неговата героиня Фани С отношението му въобще към осъдения свят. Тук той вижда „прогресивната тенденция“ на романа, която Димитър Димов прокарва „със средствата на добрия психолог реалист“. Според Ст. Каролев „Осъдени души“ е роман „преди всичко лично-психологически, а после идейно-граждански“. Но тук се разкрива и основната слабост на книгата: „Идейникът и гражданинът Димитър Димов е останал назад от художника и това е една от причините на нарушеното единство между идейност и образност на отделни места в книгата.“

В сп. „Читалище“, XXIV, 1946 г., кн. 6, Пенчо Пенев оценява „Осъдени души“ като „обществено-прогресивен“ роман, но в същото време го намира „идейно и обществено неясен и неубедителен“ поради това, че на преден план не стоят социалните проблеми.

Интересно е мнението на един от критиците на в. „Изгрев“. Във в. „Изгрев“, 1946 г., бр. 406, 31. I, Иван Богданов прави опит да намери мястото на „Осъдени души“ в тогавашната литература и идеологически живот. Той също открива „идейна неяснота“ в романа. Според Иван Богданов още с „Поручик Бенц“ Д. Димов дал хубави обещания и сега се разкрива като талантлив автор, „но още без задълбочено отношение към живота“. Гадаейки върху бъдещето на „Осъдени души“, авторът на рецензията достига до заключението: „Въпреки несъмнените качества, които притежава тази книга, едва ли тя ще остане в нашата литература.“ Той обосновава гледището си с това, че героите на Д. Димов са „изключителни, парадоксални, и следователно — нереални“. „«Осъдени души» ще има успех, заключава Иван Богданов, но това ще се дължи на фабулата и на стила, и никак не на проблемите, вложени в нея, а следователно тоя успех ще бъде краткотраен.“