Чтение онлайн

Трябваше да гадая за какво говори и когато най-после успях да се обадя, всичко, което успях да изрека, беше едно идиотско:

— Не съм те викала.

— Разбира се, че ме извика — усмихна ми се самодоволно, като че ли беше дошъл да ме сваля и знаеше, че и аз го харесвам, но просто се срамувам да си го призная.

— Не — казах, без да поглеждам към него. — Не съм те викала. И нямам представа за какво си мислиш.

— Моите размишления нямат значение. При мен всичко е ясно. Ти си интересната, Ая. Можеш ли да ми обясниш как се появих в съня ти, ако не си ме викала?

Коленете ми отмаляха, като чух гласа му, но аз преодолях изкушението, обърнах се към него и го погледнах право в очите. Калона отново беше млад, на осемнайсет, най-много деветнайсет години. Носеше свободни дънки, които му стояха страхотно, и изглеждаше умопомрачително красив. Отново беше без обувки и без риза. Крилете му бяха прекрасни черни като беззвездното небе над нас. Те блестяха в спускащата се нощ с копринената си красота. Гладката му бронзова кожа сякаш излъчваше собствена светлина. Тялото и лицето му бяха толкова красиви и толкова съвършени, че е невъзможно да ги опиша. Изведнъж осъзнах, че усещам същото преклонение, каквото усетихме с Афродита, когато ни се яви Никс. Красотата й беше неземна и толкова омайваща, че не можехме да я опишем на другите. Не знам защо, но тази прилика между Калона и Никс ме натъжи. Страдах за онова, което той вероятно някога е бил, и това, в което се бе превърнал.

— Какво има, Ая? Защо ме гледаш така, сякаш ще заплачеш всеки момент?

Затърсих внимателно подходящите думи, но после спрях. Ако това беше сън — ако аз бях предизвикала по някакъв начин появата му, трябваше да бъда честна с него. Затова казах истината.

— Мъчно ми е, защото мисля, че невинаги си бил такъв.

Калона се вцепени. Съвършените му черти се вкамениха и изведнъж ми заприлича на статуя на Бог.

В съня ми цареше безвремие, така че не мога да кажа дали мина секунда, или цял век, преди да ми отговори.

— И какво ще направиш, ако знаеш, че невинаги съм бил такъв, моя Ая? Ще ме спасиш ли? Или ще ме заровиш в пещера?

Погледнах право в лъчистите му кехлибарени очи и се опитах да достигна до душата му

— Не знам — отвърнах честно. — Мисля, че не бих могла да направя нито едното, нито другото, ако ти не ми помогнеш.

Калона се засмя и смехът му затанцува по кожата ми. Прииска ми се да отметна глава назад, да разтворя ръце и да приема в прегръдката си тази божествена красота.

— Мисля, че си права — каза той. Усмивката все още играеше в очите му.

Побързах да отместя поглед. Загледах се в океана и се опитах да забравя какъв невероятен изкусител е той.

— Харесвам това място — продължи Калона и по гласа му разбрах, че все още се усмихва. — Усещам в себе си сила — древна сила. Не е чудно, че те избраха да дойдем тук. Напомня ми за мястото на силата в «Дома на нощта», само че тук елементът земя не е толкова силен. Това е истинско облекчение за мен. Много е приятно.

Съсредоточих се върху единственото, което успях да разбера от думите му.

— Не е изненадващо, че се чувстваш по-добре на остров. Същество като теб не си пада много по земята.

— Само едно нещо ми харесваше, докато бях в земята, и това беше да усещам ръцете ти около мен. Въпреки че прегръдката ти продължи прекалено дълго, дори и за моите сексуални апетити. Отново го погледнах. Нежната усмивка все още витаеше по лицето му.

— Разбери най-после, че не съм Ая.

Усмивката му не слизаше от лицето.

— Не, не мога да го разбера — протегна ръка и взе между пръстите си кичур от тъмната ми коса. Загледан в мен, разтвори пръсти и остави косата ми да се изплъзне от дланта му.

— Не бих могла да съм Ая — казах, леко разтреперана. — Не съм била жива, когато са те затворили. Аз живея на земята едва от седемнайсет години.

Той продължи да гали косата ми.

— Ая не съществуваше дълго време. Разтвори се в земята, от която беше направена. Ти си тя, преродена в дъщеря на човеци. Затова си различна от другите.

— Не може да е истина. Аз не съм тя. Иначе щях да те позная, когато излезе от земята — извиках аз.

— Наистина ли не ме позна?

Усещах ясно излъчващия се от тялото му студ. Изведнъж ми се прииска да се докосна до него. Сърцето ми отново заблъска в гърдите, но този път не беше от страх. Исках да усетя в прегръдките си този паднал ангел, исках го повече от всичко на света. Копнежът по него беше по-силен дори и от този по кръвта на Хийт. Какво би станало, ако вкуся малко от кръвта на Калона? От тази мисъл по тялото ми премина сладка забранена тръпка.

— Ти също го усещаш — прошепна той. — Ти си сътворена за мен и ми принадлежиш.

Думите му пометоха изпълнената с желания розова мъгла от съзнанието ми. Станах и минах зад пейката, за да оставя облегалката й като щит между нас.

— Не. Не ти принадлежа. Аз принадлежа единствено на себе си и на Никс.

— Стига си слушала тази презряна богиня! — изкусителната нотка на интимност изчезна и гласът му стана леден и суров. Той отново се превърна в зъл паднал ангел, който мени настроението си безпричинно и убива за развлечение. — Защо държиш да й останеш вярна? Тя не е тук — Калона разтвори ръце и величествените му криле зашумяха около него като живо наметало. — Тя се отдръпва от теб, когато най-много се нуждаеш от нея, и те оставя да правиш грешки.

— Това се нарича свободна воля.

— И какво й е хубавото на свободната воля? Хората непрекъснато злоупотребяват с нея. Животът е много по-лесен без свободна воля.

Поклатих глава.

— Без нея просто няма да съм аз. Ще се превърна в твое кученце.

— Не и ти. Никога не бих отнел твоята воля — лицето му отново се преобрази и той се превърна в прекрасен ангел, толкова красив, че не ми беше трудно да разбера защо някой ще е готов да се лиши от свободната си воля само за да е близо до него.