Чтение онлайн

Разнесе се мелодичният звън на часовника. След топлото мечешко присъствие на Ричард сега стаята изглеждаше празна. Тя бързо угаси лампите и се качи на горния етаж.

Телефонът иззвъня точно когато си лягаше. Сигурно Моли се опитва да се свърже с мен, помисли си тя и вдигна слушалката. Но беше мъжки глас, който отговори на нейното „ало“.

— Госпожа Де Мейо?

— Да.

— Безпокои ви доктор Хайли. Надявам се, че не се обаждам твърде късно, но тази вечер няколко пъти се опитвах да се свържа с вас. Бях уведомен за преживяната от вас катастрофа и за факта, че сте престояли в нашата болница едно денонощие. Как се чувствате сега?

— Добре, докторе. Много мило от ваша страна, че ми се обаждате.

— А как стои въпросът с кръвотечението? Според болничната документация снощи тук ви е било направено кръвопреливане.

— Опасявам се, че няма промяна. Смятах, че месечният ми цикъл е приключил, но снощи започна отново. Откровено казано, мисля, че може и да съм била леко замаяна, когато изгубих контрол над колата.

— Както знаете, трябвало е да вземете необходимите мерки поне преди година. Няма значение. Следващата седмица по това време всичко ще бъде зад гърба ви. Но държа да ви направят още едно кръвопреливане, за да ви подсилим преди операцията. Освен това искам да започнете лечение и с хапчета. Можете ли да дойдете в болницата утре следобед?

— Да. Всъщност съществува възможност да ви посетя и по друг проблем. Чухте ли за госпожа Луис?

— Да. Ужасна и трагична ситуация. Добре. Ще се видим утре. Обадете се сутринта и ще уговорим точен час.

— Да, докторе. Благодаря ви, докторе.

Кейти затвори. Докато гасеше осветлението, тя си помисли, че доктор Хайли не й беше допаднал при първото й посещение. Дали беше заради резервираното му, даже малко пренебрежително отношение?

„Ето как можеш да сбъркаш в преценката си за хората, реши тя. Толкова мило от негова страна, че тази вечер се е опитвал лично да се свърже с мен.“

Бил Кенеди позвъни на вратата на семейство Луис. Хирург-ортопед в болницата „Ленъкс Хил“, той беше оперирал цял ден и беше научил за Ванджи Луис едва след като се прибра вкъщи. Висок, преждевременно побелял, твърде академичен и някак притеснителен в професионалния си живот, Бил коренно се промени, когато влезе в топлото убежище на дома, който Моли създаде за него.

Нейното живо присъствие му помагаше да забравя проблемите на своите пациенти и да си почива. Но тази вечер атмосферата беше различна. Моли вече беше нахранила децата и беше дала строги нареждания да не им се пречкат. Накратко му разказа за Ванджи.

— Обадих се и поканих Крис да дойде на вечеря и тази нощ да преспи тук, в кабинета, вместо да седи у тях съвсем сам. Той не искаше, но ти иди и го доведи. Убедена съм, че ще остане поне за вечеря.

Докато вървеше между къщите, Бил размишляваше какъв ли шок щеше да бъде да се прибере у дома и да разбере, че е загубил Моли. Но за Крис Луис не беше същото. Никой нормален човек нямаше да си помисли, че този брак по някакъв начин прилича на техния с Моли. Бил не беше споделил с нея, че веднъж рано сутринта, докато си пиеше кафето в някаква дрогерия близо до болницата, видя Крис в едно сепаре с много хубаво момиче малко над двадесетте. И на двамата страхотно им личеше, че се харесват.

Дали Ванджи беше разбрала за момичето? Възможно ли беше затова да се е самоубила? Но по такъв драстичен начин! В съзнанието му проблесна споменът за лятото, в което бяха поканили Ванджи и Крис на барбекю. Ванджи започна да пече и в един момент ръката й се озова твърде близо до огъня. На пръста й излезе мехур, но тя се държа така, сякаш цялата беше покрита с изгаряния трета степен. Хукна с писъци към Крис, който се опита да я успокои. Смутен от поведението й, той обясни: „Ванджи има нисък праг на болка.“ Докато Бил донесе мехлем против изгаряне, мехурът беше изчезнал. Откъде човек с емоционалната нагласа на Ванджи би намерил смелост да погълне цианкалий? Всеки прочел и малко за тази отрова знае, че макар и почти мигновена, смъртта настъпва в мъчителна агония.

Не. Бил можеше да се закълне, че ако бе решила да се самоубива, Ванджи Луис щеше да се нагълта с приспивателни и просто да заспи. Което показваше колко малко се знае за човешката психика… дори и от някой като него самия, за когото се предполагаше, че умее да преценява хората.

Крис Луис отвори вратата. Откакто го беше видял случайно с онова момиче, Бил се държеше доста сдържано с него. Просто не понасяше мъже, които скитат, докато жените им са бременни. Но сега изразът на измъченото му лице и неподправената скръб в очите му предизвикаха съчувствието на Бил и той стисна ръката на младия мъж.

— Ужасно съжалявам.

Крис кимна сковано. Струваше му се, че като при белене на лук, пласт по пласт, смисълът на този ден прониква в съзнанието му. Ванджи беше мъртва. Възможно ли беше тяхната разправия да я е тласнала към самоубийство? Не можеше да го повярва и въпреки това се чувстваше самотен, изплашен и завладян от чувство за вина. Позволи на Бил да го убеди да отиде у тях на вечеря. Трябваше да се махне от къщата… там не можеше да мисли ясно. Моли и Бил бяха добри хора.

Можеше ли да им се довери за онова, което знаеше? Можеше ли изобщо да се довери някому? Пресегна се сковано за якето си и последва Бил надолу по улицата.

Бил му наля един голям скоч. Крис отпи няколко едри глътки. Когато чашата бе наполовина празна, той си наложи да намали темпото. Уискито изгаряше гърлото и гърдите му и уталожваше напрежението. Успокой се, повтаряше си мислено той, успокой се и бъди внимателен.

Децата на семейство Кенеди дойдоха в кабинета да кажат лека нощ. Възпитани деца, всички до едно. И хубави. Най-голямото момче, Били, приличаше на баща си. Дженифър беше тъмнокоса красавица. По-малките момиченца Дина и Мойра бяха руси като Моли. Близнаците. Крис почти се усмихна. Близнаците бяха като две капки вода. Крис винаги бе искал деца. Сега нероденото му бебе умря с Ванджи. Друга вина. Бе приел с неприязън бременността й. Неговото дете, той не го желаеше, нито за секунда. И Ванджи го знаеше. Какво, кой я беше тласнал към самоубийство? Кой? Ето това беше въпросът.

Защото предишната нощ Ванджи не е била сама. Щеше да създаде невероятни проблеми, ако поискаше да започнат разследване. И докъде щеше да доведе всичко това? До Джоун. Другата жена… И до него.

Миналата нощ администраторът го беше видял да напуска мотела. Беше си тръгнал за вкъщи, искаше да си изяснят отношенията с Ванджи. Дори беше нахвърлил някои цифри, които възнамеряваше да обсъдят. Тя можеше да задържи къщата. Той щеше да й плаща по двадесет хиляди на година, поне докато детето навърши осемнадесет. Заради нея щеше да си направи голяма застраховка живот. Щеше да плаща за образованието на детето. Тя можеше да продължи да ходи при онзи японски психиатър, за когото говореше с такъв ентусиазъм. Само ме остави да си тръгна, Ванджи, моля те, не ми пречи да си отида. Повече не мога да живея с теб. Това унищожава и двама ни…