Простила

Кога отиде годеника й на война,

Ирена де Граман с решителност спокойна

не се предаде на сълзи, скръб недостойна,

а като жена на рицар, младата мома

молu се и чакa. Премените чудесни

смени ги прост, почти монашески костюм,

заглъхна замъка от музика и песни,

затихна радостта и веселият шум.

От миналото щастие ней остана

годежний пръстен, от Рене дарен.

Когато вест дойде в един злокобен ден

за първото французко пораженье,

Ренe, обзет от пламенно решенье,

обади й, че тръгнува и той

кат доброволец прост за кървавия бой,

във редовете на борците благородни

да брани от врага полята родни.

Далеч оттам да е, той счете туй измена.

И той прости се бързо със Ирена,

кат взе за спомен от косата й златна

една къдрица ароматна.

И тръгна той. О, колко сълзи тя проля

за фръкналий орел към бойните поля!

Когато скороходец идеше оттам,

Ирена в страх, в вълненье голямо

вест чакаше. Но клетата мома

от своя мил известие немa.

Войната следваше ужасна,

вразите тъпчеха родината u красна.

Но скоро вихърът на кървавата рат

достигна с гръм и рев до близкий град.

Гърмежи, ужаси!... Уплашена, с лице

обляно от сълзи, със трепетно сърце,

тя слушаше ужасний вой

на близкий грозен бой.

Но ето млад германец, зле ранен

и полужив, донесоха u в къщи.

Ирена милостиво го прие кат брат същи

без злоба, без вражди и с лекаря грижливо

проми, превърза раната му страшна.

Но лекарят казa печално: – Жив е йощ,

но треската е зла; ще трябва тая нощ

над него да се бди със грижи и вниманье.

– И аз ще сторя туй! – Как, графиньо, ти?

– Да, аз сама! Макар че наш душман е,

той страждущ е сега и бог го тук прати.

Нима и за Ренe, да беше паднал в плен

у враговете, тъй безпомощен, ранен,

не би се срещнала германка милостива

да облекчи съдбата му горчива,

да го прегледа, жив да го запази,

да стори туй, което правя ази?

– Графиньо блага, гледай го тогаз,

пази го, давай му лекарствата, що аз

оставям тук. Бъди му провиденье

до мойто връщане. Добро виденье.

Настана нощ. Ирена при леглото

на немеца навела е челото

и вслушва се в дъхът му. Ето той

че се пробужда, впива взора свой

в графинята с въздишка и мълви:

– Госпожице, благодаря ти. Но, уви!

Усещам, че ще умра! – Не, не тревожи се!

Ти ще оздравееш, момко, не грижи се!

– Ах, ще умра!... Но, леко да ми стане,

аз искам да изпълня свято обещанье,

що дадох клетва във едно сраженье

на френец млад един, убит от мене,

той беше благородник. Чуй сега:

преди да умре той каза с тъга:

„Просил те бих последното желанье

на умирающ человек ти да изпълниш!

Аз моля те, предай

тоз медальон на...” Но той, горкий, издъхна,

преди да каже всичкото до края.

От него ден напразно питах, дирях,

коя жената беше, да й предам

тоз скъп дар. Уви, и днес не знам.

Ах, моля те, девойко, вместо мен

дири и извърши тоз дълг свещен.

Нa, ей медалиона!... – И тогаз Ирена

видя в ръка му, бледна, ужасена,

медалиона на Ренe. Тя примре.

Но рече: – Дай, ще го предам. Добре! –

И болният задряма. А Ирена

с душа във горест потопена,

с разкъсано от скръб сърце,

с обляно от сълзи лице,

станa, заходи като луда

и шепнеше с задавен глас:

„Ах, тоз убийца! Този Юда!

Ах, него ли ще жаля аз!

О, нека умре! Нека мре!

Без ляк, без помощ и на двора!

Тук няма кът за мръсни хора!

О, мой Ренe! О, мой Ренe,

уби те пъклена десница!”