Чтение онлайн

Бедняшкият квартал беше още една причина за настояванията на баща и да се прибере в Бостън. „Това място не е за момиче като теб, Мидж — повтаряше топ, използвайки детското и име. — И този музей не е добро място за работа. Всички тези затворени в клетки и буркани мъртви и препарирани животни! Що за живот е това? Върни се да работиш при мен. Ще ти вземем къща в Бевърли, а може и в Марбълхед. Там ще се чувстваш по-добре, Мидж, сигурен съм.“

Марго забеляза, че телефонният секретар мига, и натисна бутона.

„Обажда се Джан — започна първото съобщение. — Днес се върнах и току-що научих. Ужасно много съжалявам за смъртта на баща ти. Ще ти се обадя по-късно. Искам да поговорим. Чао.“

Тя изчака. Обади се нов глас: „Марго, майка ти е.“ Последва изщракване.

Тя стисна силно очи и пое дълбоко въздух. Няма да се обажда на Джан — поне засега. И на майка си няма да се обади — поне до утре. Знаеше какво ще и каже: „Трябва да се прибереш и да се заемеш с бизнеса на баща си. Той би искал това. Дължиш го и на двама ни.“

Обърна се, кръстоса крака пред машината и заби поглед в бележките на уредника, картотечните данни и списъците, които й даде Мориарти. Вдругиден трябваше да е готова, а следващата глава от дисертацията й трябваше да е завършена до другия понеделник.

В продължение на минута-две оглеждаше листата, опитвайки се да събере мислите си. Накрая започна да пише. След малко спря и се загледа в сумрака. Спомни си как баща й правеше омлети — единственото, което можеше да приготви — в неделните сутрини. „Хей, Мидж — подвикваше той, — не е зле за един одъртял бивш ерген, а?“

Със затварянето на магазина част от светлините угаснаха. Марго огледа графитите и обкованите с дъски прозорци. Баща й вероятно имаше право — бедността е тъжна работа.

„Бедност“. Тя тръсна глава, припомняйки си последния път, когато чу тази дума, и изражението, с което майка й я произнесе, Двете седяха в хладната мрачна кантора на изпълнителя на завещанието на баща й, изслушвайки всичките комплицирани основания защо дълговете по ипотеката и липсата на свързани е недвижимите имоти проекти налагат ликвидация, освен ако някой член на семейството не се заеме със спасяването на бизнеса.

Помисли за родителите на двете момченца. Сигурно и те са хранели големи надежди за тях, мина и през ума. Сега вече никога няма да изпитат разочарование. Нито щастие. След това мислите й се насочиха към Прайн. И кръвта по обувките му.

Изправи се и включи още осветление. Време е да приготви вечерята. Утре ще се заключи в кабинета си и ще довърши тази глава. Ще отдели време и за материала на Мориарти. И ще отложи вземането на решение — поне с още един ден. До следващата среща с Фрок, обеща си тя, ще вземе решение.

Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката механично.

— Ало — каза тя и се заслуша в гласа отсреща. — О, здравей, мамо.

В Музея за естествена история се стъмваше рано. Към пет часа пролетното слънце вече клонеше към залез и тълпите започнаха да оредяват. Туристи, ученици и неспокойни родители се спускаха по мраморните стълбища към изходите. Много скоро отгласът от подвикванията и шумът от стъпките из сводестите зали замряха. Изложбените витрини угасваха една по една и със спускането на мрака върху мраморните подове проблясваха единствено отраженията на все още неугасените светлини.

Някакъв самотен пазач крачеше из една от дългите зали, поклащайки в ръка огромен синджир с ключове, и си тананикаше. Започваше смяната си и беше облечен в стандартната синьо-черна униформа на пазачите на музея. Музеят отдавна беше изгубил блясъка си.

„Тръпки ме побиват от това свърталище — помисли си той. — Ами онова изчадие там! Шибан туземен изрод. Кой, по дяволите, би платил, за да го погледне? Кой знае колко проклятия мъкне със себе си.“

Озъбената маска му се хилеше иззад мрачната витрина. Той избърза към следващото контролно табло и завъртя ключа. Контролният часовник регистрира „22:23“. Щом влезе в следващата зала, изпита обезпокоителното усещане — както често му се беше случвало, — че глухо отекващите му стъпки са придружени от нечие невидимо присъствие.

Приближи следващото контролно табло и завъртя ключа. Часовникът щракна и регистрира „22:34“.

До следващото табло му трябваха само четири минути, така че имаше шест минути за една цигара.

Спусна се по едно стълбище, заключи вратата зад себе си и надникна надолу към мрачния сутерен, където имаше отворена врата към едно от вътрешните дворчета. Посегна с ръка към ключа за осветление, но я дръпна. Няма смисъл да привлича вниманието. Стисна здраво металното перило и запристъпва надолу по стъпалата. В сутерена тръгна покрай стената, докато напипа една издължена хоризонтална дръжка. Натисна и усети да го облъхва хладният нощен въздух. Остави вратата открехната. Запали цигара марихуана и вдъхна с удоволствие лютивия дим. В отсрещната сводеста галерия мъждукаше някаква бледа светлинка. Едва доловимият тътен на уличното движение, приглушен иззад многото вътрешни стени, алеи и прегради, сякаш долиташе от друга планета. Усети топлата вълна на канабиса да се разлива по тялото му — щеше да изкара и тази безкрайна нощ. Допуши цигарата, метна фаса в тъмното, прокара пръсти през късо подстриганата си коса и се протегна.

Беше изкачил обратно стълбището до половината, когато чу вратата долу да се затръшва. Спря, полазиха го хладни тръпки. Отворена ли я остави? Не. По дяволите, ами ако някой го е забелязал? Все пак не би могъл да подуши миризмата от пушека, а в тъмното би си помислил, че е обикновена цигара.

Долови странна миризма на гнило, която нямаше нищо общо с тревата. Нищо не светна и не чу никакви стъпки по металните стъпала. Продължи към горната площадка.

Щом стъпи върху нея, долови някакво рязко движение по стълбата зад гърба си. Извърна се и някакъв мощен удар го запокити в стената зад него. Последното, което успя да види, бяха собствените му тъмни вътрешности, които потекоха върху стъпалата. В следващия миг престана да се пита откъде беше шурнала всичката тази кръв.

Вторник

Бил Смитбек седеше в масивното кресло и наблюдаваше мършавата и кокалеста фигура на Лавиния Рикман зад бюрото от брезов фурнир. Тя преглеждаше смачкания му ръкопис и потрепваше с два от лакираните си с червен лак нокти върху гланцирания плот. Смитбек знаеше, че потрепването на ноктите й не предвещава добри последици. Зад прозорците денят беше сив и навъсен.

Кабинетът и не беше типичен за музея. Обичайните за повечето кабинети купчини от хартии, списания и книги тук липсваха. По етажерките бяха подредени дреболии и украшения от пял свят: кукла разказвач от Ню Мексико, месингов Буда от Тибет, няколко марионетки от Индонезия. Стените бяха боядисани в учрежденско светлозелено и стаята ухаеше на боров освежител.