Чтение онлайн

Идеята да влезем в една от гигантските черупки не ни привлича. Дъждът изглежда най-незначителният ни проблем.

Над главите ни избухват фойерверки и усещаме първите капки на бурята. Тежки, нажежени капки, като че ли магнезият от ракетите се е смесил с влажния въздух. По плажа и скалите виждаме хора, които търсят подслон. Не е обикновен дъжд, а киселинен. Две едри капки пушат по ръцете ти и усещам миризма на изгорено.

Мъжът с овцата повежда животното към подслон, който прилича на огромна пощенска кутия. Двамата с Човека Мида навличат предпазни костюми. Кожата ни започва да гори. Ти скачаш в една от раковините и капакът се затръшва зад теб и изщраква като ключалка. Обзема ме лошо чувство, по-лошо дори от дъжда, който подозрително спира.

— Какво стана с дъжда? — питам.

— А, започва и спира — отговаря Човека Мида с гадна усмивка.

— Пуснете я навън — казвам.

— Разбира се — кима той. — Дай ми онова, което държиш в ръката си, и ще й отворя. В противен случай, ще имаш нужда от нещо по-сериозно от чук, за да отвориш.

От водата долита силен звук — съдиране на метал и дърво — и фериботът започва да потъва.

— Ще имаш време да помислиш по въпроса — казва Човека Мида, като вади лъскав харпун с размера на пушка с рязана цев.

Той я насочва към мен, докато Човека Овца завлича лодката им до водата, после я връща назад и двамата потеглят към ферибота, където хората още мятат неща и скачат. Някои от телата падат по колите, които още не са потънали, с гаден звук от трошене на кости и давене.

Решавам, че нищо не ми струва да им дам миниатюрната каравана, но нещо ме кара да се съпротивлявам. Металът е хладен в ръката ми и странно успокояващ. Ценен. Но ако му дам караваната, когато се върнат, как мога да съм сигурен, че ще отвори раковината? Човека Мида не изглежда от хората, които биха спазили честната си дума. Не знам какво да правя. Но след като ритам раковината няколко пъти и я удрям с камък, съм почти сигурен, че ще е невъзможно да я отворя със сила. Дори не знам дали можеш да дишаш вътре. Започвам да откачам от страх и се разхождам нервно по мръсния пясък. После чувам глас. Женски глас. Но не твоя.

Долита изпод купчина водорасли до огъня на Човека Овца. Жена изпълзява навън. По кожата й са полепнали водорасли. Тя е гола и много красива, но забелязвам, че има открити рани по тялото, сякаш се е заровила във водораслите, за да облекчи болките си. Казва ми, че мъжете са отишли да крадат от ферибота. Били нещо като пирати мародери. Разполагам с малко време да отворя раковината. Но има само един начин да го направя.

Трябва да се изпикая, а после да се изпразня върху нея. Отначало не вярвам на жената, но пък нямам избор. Затова уринирам върху раковината и за моя изненада и облекчение, тя започва да съска и да омеква.

— Бързо! — казва жената. — Трябва да се изпразниш върху нея.

Страхотно, мисля си. Нямах проблеми с уринирането, всъщност умирах да се изпикая. Но не съм убеден, че мога да го вдигна тук… не и с разкъсваните хора и сриващия се в пламъци град от другата страна на стената. Жената сваля няколко водорасли, за да ми покаже гърдите си. Големи и закръглени, великолепно оформени. Прекрасна гледка, въпреки няколкото рани по тях. Започвам да си мисля, че тя иска да я изчукам и да се изпразня върху раковината. Но когато сваля и останалите водорасли, виждам, че влагалището й е покрито със загнояли рани. бактерийно петно, обграждащо отворена рана, по която тя е залепила пиявици, за да изядат част от гнойта. Под пиявиците малки бели червеи изпълзяват от мъртвата плът. Искам да повърна. Тя се покрива с водораслите.

После се приближава на колене към мен и вади члена ми от панталона. Устата й е великолепна, с плътни чувствени устни. скоро тя ме лиже и смуче и диша върху мен. Прокарва език по главата, следвайки очертанията й. Засмуква няколко сантиметра в топлата си влажна уста, без да раздвижи врата си. Струва ми се, че бавно поглъща пениса ми. Втвърдявам се от смукането и гледката. По-дълбоко, От този ъгъл, раните не се виждат. Тя е много красива, на около трийсет години, с яркочервена коса и големи твърди гърди, които се докосват до топките ми.

Междувременно раковината пуши и се разтваря. Чудя се дали си още жива. Дали можеш да видиш и чуеш какво става. Какво си мислиш. Какво би си помислила.

Жената с водораслите увеличава скоростта, прокарвайки меките си плътни устни по главата и основата. По-бързо. Главата й подскача нагоре-надолу, гърдите й се люлеят ритмично. Започвам да се чудя какво ще й направят мъжете, когато се върнат и разберат, че ни е помогнала. Изпитвам нежност към нея. примесена с дива похот. Внезапно дори гноящите й рани изглеждат еротични. Готвя се да се измъкна от устата й и да се изпразня. Но когато членът ми се изплъзва от устата й, която не ми се иска да напускам — отчасти ми се иска да свърша в гърлото й или върху гърдите й — тя ахва и казва:

— Не, трябва да получа спермата ти! Нуждая се от нея заради раните си. Тя ще ме излекува.

Ще се изпразня. Трябва да взема решение.

— Не мога — отговарям. — Трябва да отворя раковината.

— Тя вече е мъртва — казва жената.

Нещо в очите й ми подсказва, че лъже. Отблъсвам я настрани и се втурвам към черупката. Лъсвам бастуна за последен път и се празня. Спермата излита и заблестява в сребристо на слънцето. Пада върху разпадащата се раковина и започва химическа реакция, която се разпростира върху повърхността като фосфоресцираща сянка. Скоро цялата раковина пулсира и се втечнява. Завъртам се към жената, която е паднала на пясъка. Изстисквам члена си и последните няколко капки сперма падат върху разтворените й крака. Гнойните инфекции се сгърчват и белите червеи се оттеглят. Капките облекчават разложението до известна степен. Увивам я с водорасли и дишането и се успокоява. В този миг експлозия разтърсва ферибота и той потъва по-дълбоко.

Завъртам се към раковината и те виждам жива. Гърчиш се в нещо, което прилича на нишесте от плацента. Мокро е и лепкаво, а ти се бориш истерично с него, но очевидно не наранява кожата ти. След минута вече съм те изкарал навън и те водя към водата, за да те измия.

Водата не е приятна, но е по-добра от гнусната раковина, а ти си толкова облекчена задето си навън, че не ти пука. Но си гола и трябва да избягаме, преди пиратите да се върнат.

Не съм сигурен как да действам.

После се връщаме до останките от раковината, където оставих караваната. Жената с водораслите се размърдва, когато минаваме покрай нея.

— Овцата ще й даде дрехи — промърморва тя.

— Коя е тази? — питаш.

— Приятелка — отговарям.

Дори не ми идва наум да питам как и защо овцата ще ни даде дрехи за теб. Отивам до голямата пощенска кутия и откривам, че вътре е просторна като хангара на селско летище. Стотици виетнамци се трудят по стари шевни машини и станове, подредени в редици. Един от тях, млад мъж, който май е бригадирът, изоставя купичката си с прозрачна супа и дръпва няколко дрехи от купчина с дефектни изделия. Тоалетът мирише леко сладникаво на бебета и плодородни полета през пролетта. Той ми подава кожена жилетка и изрязан на задника кожен панталон, както и чифт мокасини от агнешка кожа.