Чтение онлайн

— Къде е жена ти?

— Тук, Ейми — прошепна той. — Тя е тук и я обичам много. Това си ти, Ейми.

— А — изненадано каза тя. — Уха!

Той вдигна насълзените си очи към нея.

— Уха?

— Да — усмихна се тя и за миг очите й погледнаха интелигентно.

— Мисли за това като за молитва — прошепна той.

После се надигна бавно, тъй като коленете го боляха, но се чувстваше щастлив, задоволен и ужасно самотен.

— Време е за памперса, Ейми — каза той. — Легни, моля те. Легни на удобното ни голямо легло, скъпа. Чакай. Позволи ми да те погледам за малко. Просто искам да те видя такава.

Ейми се изтегна на леглото, разтвори крака, а пищните й гърди се отпуснаха. Той застана над нея, наслаждавайки се на гледката. Тя забеляза погледа му, повдигна ръце над главата си и му се усмихна съблазнително.

От радиото в кухнята долиташе гласът на Боб Дилън: „… с нейната мъгла, амфетамините й, перлите й… тя е истинска жена. Да, тя е. И прави любов като жена. Да, тя е.“

— Време е за почивка, Ейми — каза той. — Може да минем отново през Мобил утре сутрин.

— Разбира се — усмихна се тя дяволито, повдигна ръце още по-високо и притвори очи.

Той влезе в кухнята, за да загаси лампите и да й донесе чист памперс.

ПЕТНА

РОБЪРТБЪКЛИ

Той бе на ръба на съня и мозъкът му се унасяше в объркани образи. Гласът й, писъкът й, отекна в помътеното му съзнание веднъж, после и втори път. Той се помъчи да се събуди, като се чудеше дали наистина я бе чул. И тогава до ушите му долетя ясно хлипане, което се превърна в отчаяно скимтене.

— Линда! — извика той, като се надигна.

Тишина.

— О, неее!

— Линда!

Скочи от леглото и се втурна бос надолу по стълбите, като едва не падна, но успя да се задържи.

Линда седеше пред компютъра, без да усеща присъствието му Бе скована, ръцете й покриваха лицето, а раменете й потръпваха. Всичко в поведението й издаваше… какво точно? Вина? Срам? Страх? И със сигурност — изненада.

— Линда, какво става? Какво.

Тя се завъртя стресната. После кликна мишката отчаяно.

Той тръгна към нея, но тя извика:

— Не!

Вече стоеше зад нея, положил ръка на рамото й.

— Какво, по дяволите, става?

Тя вдигна към него насълзените си очи.

— О, Господи, Тим! О, Господи!

— Линда, какво става, скъпа? — попита той, като погледна екрана. — Какво видя?

— Аз. аз просто.

— Да, какво?

— Потърсих колеж „Росин“ в „Гугъл“.

— Да. И какво?

„Росин“ бе колежът на Линда, малко училище във Вирджиния. Наскоро й бяха изпратили покана за среща на бившите студенти. Беше я видял върху купчината писма. Линда не си падаше по подобни мероприятия, а той самият никога не бе виждал колежа. Запознаха се две години, след като се бяха дипломирали в различни колежи от двата противоположни края на страната.

Брадичката й потрепери.

— Г осподи, какво става?

Той взе мишката от ръката й, кликна на „История“ и затърси посетените през деня сайтове.

— Не, Тим! Моля те!

— Шшшт.

Кликна и страницата се отвори. Очите му се ококориха при образа на жена му Една доста по-млада Линда.

Тъмната й коса падаше по рамената в гъста, лъскава конска опашка. Линда се смееше весело, а тъмните й кафяви очи, очите, в които се бе влюбил в деня, когато се запознаха,

проблясваха на светлината.

До нея имаше русо момиче, цяла глава по-ниско от Линда — спомняше си, че беше дошло на сватбата им, стоеше до нея и се опитваше да оближе бузата й.

Лицата на Линда и другото момиче — беше забравил името му — бяха намазани с някакъв бял прозрачен гел.

Имаше и други снимки, а над тях — червен надпис: „СТУДЕНТКИ, КОИТО ОБИЧАТ СПЕРМА“.

— Това… това е порно страница — дрезгаво прошепна той.

— О, Тим, не е. искам да кажа. не съм.

Малкото заглавие отдолу гласеше: „Похотливи студентки лесбийки от «Росин» ближат сперма от прясно напръсканите си лица“.

Тим отстъпи назад. Линда? Лесбийка? Любителка на сперма? Сънуваше ли?

— Тим. не можеш. не можеш да вярваш.

Нужен му бе миг, за да се съвземе.

— Линда, как, по дяволите. какво е това? Откъде дойдоха тези снимки? Как.

— О, Господи, не знам, Тим. Помня кога бяха направени, но не са това, което пише. О, Господи! Ами ако хората ги видят?

— Добре, опитай се да се успокоиш и ми разкажи каквото можеш. Каза, че помниш снимките?

— Бяхме. не знам. дори не мога да си спомня дали бяхме трети или четвърти курс тогава.

— Няма проблем. Просто ми обясни как се появиха на бял свят.

— Бяхме. нали разбираш. група момичета в общежитието. Беше скучна нощ, а ние вечно правехме глупости, както всички останали в общежитието.

— Какво правехте?

— Едно от момичетата обичаше глазурата на онези кифли с канела. нали знаеш, онези, които са в малък хартиен цилиндър. Купуваш ги от супермаркета. Удряш цилиндъра в плота, тестото изскача и ги слагаш във фурната и.

— Да, да, знам за какво говориш.

— Ами тя крадеше чашките с глазура, която трябва да размажеш по кифличките, след като ги извадиш от фурната.

— Аха.

— И това подлудяваше всички нас. И една вечер решихме да й дадем урок. Отидохме в града и купихме цял кашон тесто. Върнахме се в общежитието, натиснахме я на леглото и размазахме тон глазура по лицето и косата й. Беше само шега. Не бяхме жестоки, а и тя се смееше.

— Добре. Ами снимките?

— Бренда, нали помниш Бренда? Тя имаше полароид и направи снимка на Али — момичето, което намазахме. Но после всички започнахме да се държим глупаво и да размазваме глазура по себе си. А Бренда продължи да прави снимки.