Чтение онлайн

Когато отворих очи, Ито ми се усмихваше, също като при първата ни среща. Наведе се и залепи устни в моите. Сега беше мой ред да му се насладя.

Да, преместих се в Киото, за да избягам от откачен секс. Според мен това означаваше целомъдрен живот или кротка връзка, затъмнено помещение и мисионерска поза. За щастие, Ито ме очакваше в Киото, за да ми напомни, че ако си открит за нови преживявания, животът в чужда страна може да е пълен с изненади. А някои от тези изненади са изключително приятни.

Освен това, благодарение на него, след онази нощ започнах да гледам на паяците по различен начин. Все още ме плашат, особено големите, но вече не се опитвам да ги убия. Усмихвам се и гледам как бързат да се скрият, като си припомням, че късметът има различни образи.

ЗАД МАСКАТА

СОФИ МУЕТ

Това беше моментът. Тази вечер. Най-великото изпълнение в кратката ни, но богата кариера.

„Звездата на Лукезе.“ Шестдесет карата сапфир с размера на юмрук. Кара те да мислиш за Карибско море, за летата от детските ти години, за очите на полузабравен любовник.

В тюркоазените ръкавици от еленова кожа дланите ме засърбяха. Не се потях, не бях нервна. Всичко бе в очакването. В любовната игра.

Джордж и аз бяхме страхотен екип. Не бих казала, че аз бях мозъкът, а той — мускулите, но все пак имаше нещо такова. Джордж имаше невероятни ръце — солидни и деликатни. Знаеше точно как, кога и къде да докосне, за да получи желаната реакция. Никой сейф, охранителна система и аларма не можеха да устоят на ласките му Бяха безпомощни под допира му.

Като жени.

О, да, ръцете на Джордж можеха да ме доведат до див оргазъм.

Проблемът бе, че когато се подготвяхме за дадена задача, Джордж се въздържаше от секс. Твърдеше, че той го разсейвал, а трябвало да се съсредоточи напълно.

Това обаче ме изнервяше леко, ако разбирате какво имам предвид.

Тоалетът ми тази вечер не ми помагаше. Изработеният по поръчка корсет ми прилягаше като ръцете на любовник, стягаше талията ми и караше гърдите ми да изпъкват съблазнително. Твърдите ми зърна се търкаха в деликатната копринена подплата. Дразнеха ме и ме предизвикваха.

Джордж можеше да е човекът, способен да измъкне тайните на алармена система, но аз бях гази, която ни уреди тук. Той винаги твърдеше, че с красноречието си мога да проникна или да се измъкна отвсякъде.

Погледнах надолу към съблазнителното си деколте. Да, можех да дрънкам, но и момичетата помагаха.

Не мога да ви кажа колко пъти съм била спирана заради превишена скорост и съм си тръгвала без глоба. Мога да убедя собственика на луксозен магазин, че наистина съм закупила предмета, но съм загубила разписката и заслужавам да ми върнат парите. Както казват хората, мога да очаровам планински лъв да си свали козината.

Уреждането с покани за частния прием във „Венецианеца“ беше детска работа.

А, „Венецианеца“. Типично американско сливане на декадентската красота на Ренесанса с лъскав луксозен небостъргач и двайсет и четири часовата лудост, с която Лае Вегас е прочут. Огромно казино, восъчен музей и разходка с гондола по фалшивите канали. Ама че кич!

Но тази вечер пищното зрелище би било одобрено от истински венециански дож в церемониална роба. Във „Венецианеца“ се помещаваше и вегаският клон на световноизвестния музей „Гугенхайм“. Днес музеят бе домакин на грандиозен благотворителен бал в чест на последната изложба „Бижутата на Венеция“. Поддръжниците на музея, любителите на изкуството и членовете на висшето общество бяха натъпкани в най-голямата бална зала на хотела, всички издокарани в изработени от върховните дизайнери тоалети от Ренесанса.

И маски.

А това щеше да направи задачата ни — да изчезнем със „Звездата на Лукезе“ — много по-лека.

Да си придадеш фалшива самоличност, когато не трябва да покажеш лицето си, е детска работа. Маските бяха задължителни на приема. Моята собствена бе изделие от паунови пера и перли, направена да подхожда на роклята ми. Трябваше да вляза в ролята си на неприлично богата покровителка на изкуствата.

За по-голяма достоверност на маскарада, посетителите бяха помолени да си изберат образ, в който да се вживеят. Ние бяхме представени като граф Джовани Бели и съпругата му Франческа. Влязохме вътре самоуверено, сякаш притежавахме мястото. С впечатляваща титла и съответния тоалет хората приемат, че си в списъка на гостите.

Балната зала изглеждаше като от друг век или от друг свят. Жени в корсети и украсени с мъниста рокли, мъже в кадифени сака и клинове. Хора, облечени като сатири, нимфи, божества и други приказни същества, обрисувани в ренесансовото изкуство. Хора в обикновени вечерни тоалети (е, добре, скъпата идея на „Вог“ за обикновени), но също с изящни маски.

Среброкоса жена, висока и елегантна, в черно кадифе със сребърни бродерии и със строга сребърна маска, закриваща лицето й, водеше забележително костюмиран антропоморфен леопард на каишка. Двойка, за която бях готова да се закълна, че са Брад и Анджелина, си бъбреше с ренесансова дама, от вида на чиято смарагдова огърлица ме засърбяха пръстите, макар почти да се бях добрала до „Звездата на Лукезе“.

Толкова близо. Толкова шибано близо.

Бяхме определили момента си за пристигане половин час преди огледа. Това щеше да ни осигури време да се смесим с тълпата и да се превърнем в анонимна част от нея. По-късно никой нямаше да си спомня за нас. Не се отличавахме, не изглеждахме или звучахме различно от всички останали тук.

Целта на бала бе да се отпразнува фактът, че музеят във „Венецианеца“ бе взел назаем „Звездата на Лукезе“ от „Гугенхайм“ във Венеция. Всички тук (освен нас, разбира се) бяха дарили огромни суми, за да подпомогнат това. Заради това те и ние получавахме възможността да я видим първи, преди да я изложат в музея.

Обявиха огледа и напълнихме чашите си с шампанско в очакване. Вратата (приличаше на дървена, но бе облицована със стомана) се отвори и се втурнахме напред. По любезен светски начин, разбира се.

Не ми се наложи да потискам реакцията си, тъй като всички ахнаха и замърмориха, когато видяха Звездата. Привличах достатъчно внимание върху себе си, правейки незабележителни коментари пред хората около мен, за да не позволя на никого да забележи, че Джордж оглеждаше витрината затвор и преценяваше дали отговаря на проучванията ни.