Чтение онлайн

Ако държа да разкажа съвсем изчерпателно цялата тази история, би следвало да започна от раждането си. Но в случай, че реша за по-кратко да прескоча 40 години биография, мога да почна от това, че жена ми ме изгони.

Не искам да кажа, че ми изхвърли багажа от прозореца и ме изрита по стълбите. Багажа Бистра задържа за себе си, поне що се отнася до всичко, което можеше да й влезе в работа. Колкото до из-ритването, тя нито разполагаше с необходимата за това физическа сила, нито имаше склонност към спорта. Просто ми обясни, че сега, след като сме отдавна разведени, съжителството ни в един и същ апартамент става все по-неудобно. Защото, макар да продължавах по навик да я наричам „жена ми“, ние наистина бяхме разведени вече цели два месеца, с всички предвидени от закона формалности.

Специално за неудобствата на съжителството Бистра наистина бе права. Едно от нещата, които постоянно са ме удивлявали у нея, е именно, че почти винаги бе права. Права беше още в началото, когато твърдеше, че бракът ни се е оказал едно малко корабокрушение. Права беше и по-късно, когато свикна да ме нарича опак човек. Права беше и накрая, когато с естествения порив на всеки корабокрушенец потърси изход от удавянето в обятията на Жорж.

Неудобствата на съжителството станаха съвсем очевидни още след развода. Преди всичко Жорж, ако не формално, то фактически, се пресели у нас. А освен това двамата започнаха да водят светски живот. В началото жена ми нямаше нищо против да бъда свидетел на тоя светски живот. Това беше добра възможност да ми натрие носа и да ми покаже нагледно как весело би следвало да живее едно младо семейство.

За да избягна нагледната агитация, стараех се да се задържам възможно по-малко у дома. Но понеже все пак трябваше да се преспива някъде, налагаше се да се прибирам поне в късните часове. Обаче късни яли не, жилищното ни устройство бе такова, че не можех да проникна в стаята си, без да прекося хола, където пет-шест двойки правеха танцова гимнастика под воя на магнетофона или се наливаха с вносен концентрат.

Имаше и тихи нощи, когато пред заплахата на съседите, че ще извикат милиция, нашите гости се задоволяваха само с концентрат и покер и когато холът бе до такава степен задимен от цигарите, та ми се отдаваше да се промъкна до спалнята почти незабелязано.

Всъщност ако някой някога ме забелязваше или даваше вид, че ме забелязва, това бе единствено Беба, една от приятелките на жена ми. Беба, доколкото може да се вярва на собствените й думи, отдавна ми беше хвърлила мерак и когато жена ми снизходително я питаше: „Какво интересно намираш у тоя кисел човек?“, Беба се задоволяваше да отвръща: „Ами нали знаеш: едни обичат сладкото, други — киселото“. Така че случваше се Беба да вдигне очи от картите тъкмо когато се готвех да хлътна в спалнята.

— А, Тони! Какво се промъкваш като крадец? Ела тук де! Ела и седни до мене, сега поне си свободен.

Сядах, разбира се, за да не се покажа съвсем антисоциален, и даже изпивах два-три пръста концентрат, додето Беба ме ухажваше, когато се случеше да е пас, като ме заплашваше, че колкото и да съм дръпнат, все пак няма да й се изплъзна. Допускам, че ме ухажваше именно защото обичаше киселото, като в случая подразбирам не самия себе си, а жена си, която въпреки външно независимия вид, съвсем определено се вкисваше от приказките на Беба. То се знае, Бистра пет пари не даваше за мен, освен дето беше свикнала да ме третира като частна собственост. А когато се опитват да ви свият нещо, което смятате за своя собственост, това винаги дразни, дори в случай че нещото съвсем не ви е притрябвало. Силата на инерцията. Която не се оказа бог знае каква сила, защото една заран бившата ми съпруга внезапно заяви:

— Така не може да продължава повече!

— Наистина — кимнах. — Ония отдолу непременно ще съобщят в милицията.

— Знаеш, че друго имам предвид.

И понеже пропуснах да запитам „Кое друго?“, тя сама поясни:

— Това съжителство става съвсем непоносимо.

— Виждаш, че правя всичко възможно, за да го търпя.

— Не говоря за теб, а за мен! — избухна Бистра по оня мил стар начин, от времето на брачните ни отношения.

Разговорът се водеше в кухнята, където, седнал в единия край на покритата с мушама маса, допивах собственоръчно свареното кафе. Допивах го и разсеяно обхождах с очи мушамата, украсена с дребни зелени детелини и напомняща прерия, над която мудно се носеха сивотеменужните облаци дим на цигарата ми.

Часът на заранното кафе бе един от тихите часове в моя ден. Подир нощните занимания на светския живот жена ми и Жорж се вдигаха едва към обяд. Жена ми засега не ходеше на работа, тъй като пак чакаше да бъде назначена на някакво място, което щяло да й прилегне. А работата на Жорж бе някаква такава неопределена, инспекционна или пласьорска, изобщо никога не разбрах точно каква, но която му позволяваше да се запилява насам-натам, да спи до късно и да отделя известно време за своето любимо хоби — частната търговия с вносни артикули.

Тази заран обаче трудно би могла да се нарече тиха. Изправена до вратата, жена ми стоеше в бойна поза, леко разкрачена и с ръце на хълбоците.

— Не разбирам какво искаш от мене — промърморих.

— Свобода! Разбираш ли: свобода, нищо повече!

Тя продължаваше да стои все тъй в предизвикателна бойна поза.

— Вдигни си едната ръка — рекох.

— Защо да си вдигам ръката?

— Ще излезе, като че държиш факел. Статуята на Свободата от нюйоркското пристанище.

— Бих ти показала един факел, но ми се свиди вазата — отвърна тя.

Вазата наистина се мъдреше съвсем готова, на бюфета.

Сетне, вероятно решила, че преди да стигне до силните средства, не е зле да опита по-меките, Бистра произнесе с друг тон:

— Една жена не може да живее с двама мъже едновременно, Тони.

— Ти не живееш с двама.

— Обаче съседите мислят другояче. С единия вече разведена, с другия още неомъжена, а живее и с двамата.

— Нищо не ти пречи да се омъжиш.

— Ти ми пречиш.

— Мога да ти дам веднага разрешение в писмена форма, за да ти послужи, където потрябва.

— Жорж каза, че ще сключим брак само след-като освободиш апартамента.

— А къде искаш да се инсталирам? На тротоара?

— Не говори глупости. Става дума ти и Жорж да си размените квартирите.

Мълчах десетина секунди, като съобразявах под каква форма да поднеса отказа си. Но жена ми, решила, че се колебая, побърза да продължи атаката:

— Жорж има стая в голяма удобна къща. Тия, хубавите къщи на старата буржоазия. На две крачки оттук, в центъра. Чудесно изложение. И още едно предимство: съквартирантите са само мъже. Истински дюшеш за женомразец като тебе.