Сонети
Шрифт:
на теб каквото беше посветено.
Земята нека вземе моя прах,
ти имаш по-добрата част от мене.
Трупа ми само ще изгубиш ти.
Това, което беше в мен утайка,
което може с нож да похити
по пътя всяка скитническа шайка.
Ще вземе моя труп пръстта корава,
но моето сърце на теб остава.
75
Това си ти за жадния ми взор:
прохладен дъжд през много жарко лято.
И с тебе аз съм вечно във раздор —
като лихвар със скритото си злато.
Ту аз ликувам, ту слухтя едвам,
ту вечно дебна, пълен със злорадства.
Ту бих желал да бъда с тебе сам
и ту да блесна с моите богатства.
Понякога като след празник сит
и жаждущ след това до утомление.
Без своя радост, само с теб честит,
надежда моя, щастие, мъчение.
И ден след ден така се мъча тайно,
безкрайно беден и богат безкрайно.
76
Защо стихът ми е така лишен
от рими и похвати непривични?
Не трябва ли у него някой ден
и аз да вложа новости ритмични?
Аз все преписвам стари стихове,
повтарям се отново и отново.
И сякаш може да ме назове
по име от стиха ми всяко слово.
Защото те обичам, за това,
защото много те обичам, мили,
повтарям вече казани слова
и пръскам пропилените си сили.
И слънцето над мен е все такова,
и мойта обич не е никак нова.
77
Стъклото старостта ще ни покаже,
часовникът — отлитащия час.
Но някой ред от нас ще ни разкаже
неща, мечтани от самите нас.
По бръчките в това стъкло правдиво
пресмятаме изминатия път.
А в стария часовник търпеливо
минутите към вечността текат.
Вложете в някой лист това, което
едва ли паметта ще съхрани.
Със този плод, откъснат от сърцето,
ви чака среща някога — след дни.
Как тоя лист, попаднал ни наслуки,
за нас е често пълен със поуки!
78
Аз често те наричах вдъхновител
и с нежните си песни те открих
на не един изкусен съчинител,
за да блестиш и в неговия стих.
Очите ти, които обучиха
безкрилния високо да лети,
крилатия безкрайно възвисиха —
и немия да пее учиш ти.
Гордей се днес със мойто приношение,
със звънкия ми стих, от теб роден.
Ти в чуждите творби си украшение,
но ти отдавна стана всичко в мен.
Ти муза си и ти на мойта грубост
придаваш твойта вещина и хубост.
79
Ти беше само мое упование
и моят стих бе с твойта красота.
Но няма той сега очарование
и замълчаха моите уста.
О, аз признавам своето безсилие,
но вярвай ми, че онзи твой поет
ти връща само твойто изобилие,
преписано от тебе ред поред.
Той хвали добродетелите — слово
от твойто поведение и вещ
възпява красотата, но отново
ти дава в дар една отнета вещ.
Не му благодари за туй, че той
богатствата ти граби, друже мой.
80
О, как съм плах, когато знам, че друг,
по-светъл дух, по-вещ и по-дарен
превръща твойто име в мощен звук,
оставяйки без глас самия мен.
Но както в океана дири път,
сред корабите, бродещи безспир,
и някой малък, нескопосан съд —
аз дръзнах да се мерна в твойта шир.
И само ти спасяваш този мой
продънен чълн от морските вълни.
А — цял платна и мачти — пее той
над твоите безмълвни дълбини.
От всичко придобих една поука:
ти, моя страст, си моя несполука.
81
Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,
мен пръв ли чака зиналата бездна,
но твоят спомен няма да умре,
дори когато аз съвсем изчезна.
Това перо ще те обезсмърти,
и няма във земята да изтлееш.
Ще гния в обща яма аз, но ти
в човешките зеници ще живееш.
Твой паметник е нежният ми стих.
И бъдещи очи ще го открият.
Ще преповтарят твоя разказ тих,
когато всички живи днес изгният…
Отново ще живееш на земята,
където е дъхът: върху устата.
82
Не си обвързан с музата ми ти.
И имаш право да цениш в това,
което някой друг ти посвети,
тържествено звучащите слова.
И външно, и духовно млад, и свеж
стоиш над мойта немощна хвалба.
И затова ти търсиш, без да щеш,
по-свежи багри, по-добра творба.
Но, друже мой, след дълги часове,
прекарани във риторичен жар,
ти пак ще търсиш в мойте стихове
правдиво говорящия другар.
О, нека слага бледият такъв
пресилен грим — ти имаш ярка кръв!
83
Не мислех аз, че се нуждаеш ти
от тези груби багри и от грим.
А мислех: тия радостни черти
нима с това перо ще изразим?
Не е мълчала моята уста,
защото предпочете да мълчи,
а за да блесне твойта красота сама,