Чтение онлайн

Знаеш ли какво точно се е случило? Преди няколко дни Макмилън влетял в офиса на Дарджън във Фолс Сити и казал тихо – толкова тихо, че само секретарката го чула: "Господин Дарджън, зная за вашите измами, за които ви се полагат от пет до десет години затвор. Определили сте правилата на играта, не са зададени никакви въпроси, не е похарчен и цент. Добре, падре, ще играем по твоите правила." Без майтап, сенаторе, точно това е казал. И знаеш ли какво? Според Фланиган Дарджън напълно е замлъкнал, откакто това се е случило. Очевидно Макмилън има подозрения относно истинската причина за отклонението в маршрута, както и за това, че Дарджън е използвал вътрешна информация, за да купува земи покрай него, от които той и приятелчетата му да извлекат голяма полза. Макмилън няма да се откаже, ще ни го завре отзад.

– За бога, Кал! – За момент сенаторът замълча замислен. – Знаеш ли, при различни обстоятелства може би щях да харесам този Макмилън. Но както стоят нещата в момента, ще трябва да го заковем здраво или да му затворим устата. И най-добрият начин да се стори това е магистралата да се построи възможно най-бързо. Така всички ще забравят и птиците, и Дарджън, и Макмилън.

Когато Джак Уиймс привърши разговора си с Кал Ейкърс, той погледна календара си – шест дни до края на януари, – приближи до прозореца на офиса си в Сената и се загледа в минаващите отдолу коли. Пиковият час беше почти приключил. Зачуди се какво ли можеше да прави един дърводелец на име Карлайл Макмилън някъде из високопланинските плата по това време на деня.

Онова, което Карлайл правеше, бе да чете писмото, което беше получил от губернатора Джери Грават.

Боклукчийски камион извърна глава и със значителен интерес проследи пътя на смачканото на топка писмо до кошчето за боклук в кухнята. По-рано същия ден група мъже бяха стреснали големия котарак с чукането си по вратата. Карлайл беше излязъл на верандата и бе изгледал четиричленната делегация на ливърморския клуб, в който членуваха представителите на местния елит.

Те пристъпваха нервно от крак на крак и най-сетне стигнаха до представянето си. Един от тях служеше за говорител.

– Господин Макмилън, вие сте бизнесмен, също като нас. Тази магистрала ще означава много работа и за вас, заради очаквания икономически растеж. Не мислите ли, че действията ви са малко неразумни?

Карлайл ги изгледа втренчено – не можеше да повярва на техния наивитет. Наистина ли и пет пари не даваха за онова, което правеше той, за онова, което щеше да стане с ястребите на Тимерман? Очевидно беше така. В известна степен Карлайл ги съжаляваше. Пое два пъти дълбоко въздух, после погледна обратно към балтоните и отвърна:

– Не. – След това любезно кимна и затвори вратата под носовете им.

Когато писмото на губернатора Грават докосна ръба на кошчето за боклук и се задържа там за миг, преди да падне вътре, Карлайл чу звън от счупено стъкло, идващ откъм атриума. В началото си помисли, че е някоя катерица. После до слуха му долетя изстрел от пушка и той незабавно се хвърли на пода, повличайки със себе си изплашения и объркан Боклукчийски камион от перваза на прозореца. Прегърна гърчещия се в ръцете му котарак и остана ниско долу, тъй като трети изстрел пръсна едно от стъклата на зимната градина. След това всичко притихна, но Карлайл остана на пода още десетина минути, преди да се надигне и да надникне предпазливо през едно от ъгълчетата на прозореца. Нищо.

Професорът от Станфорд го беше предупредил, че играта ще загрубее. Оказа се прав. След като огледа пораженията и пренесе растенията в къщата, Карлайл затвори вратата на атриума и седна до акумулиращата печка, чудейки се дали си струва да замени стъклата с нови. Боклукчийски камион скочи в скута му и с мъркане се настани там.

На следващия ден един представител на шерифа на Йеркс Каунти огледа зимната градина на Карлайл.

– Изглежда, че някой е стрелял от шосето с доста мощно оръжие. Мога да кажа, че са улучили онова, в което са се целили. Хората от района са добри стрелци и ако мишената сте били вие, сега най-вероятно нямаше да разговаряме. Ще разследваме случая, но в момента сте твърде непопулярен в тази част на щата, господин Макмилън, и ако аз бях на ваше място, щях да внимавам.

Джордж Ридик бе един от многото, които се бяха опитвали да се сближат със Сузана Бентийн и се бяха провалили в тези си опити. Това се случи няколко години преди плановете за строителството на магистралата да бъдат обявени.

Номадският живот си има своите собствени кодове и онези, които в определени периоди от живота си бяха пътували волно и свободно, без никаква цел освен търсенето на такава, свикват да разпознават знаците и символите. Очевидните белези на умората, предизвикана от пропътуваните километри и недостатъчния сън, мърлявите износени обувки и старата раница до стола ти в някое кафене в пустинята, където лъчите на следобедното слънце проникват пречупени през прашните прозорци. Начинът, по който пиеш кафето си – бавно – и броиш цигарите и стотинките си – внимателно, – за да се увериш, че са ти останали достатъчно за автобуса, който с въздишка ще отвори врати пред теб и ще те отведе към следващото място, и към другото след него.

В Топок, щата Аризона, Сузана Бентийн чакаше автобус от калифорнийската линия, който така и не пристигна. Кафене "Грейси", пред което спираше автобусът, затваряше в пет, а вече минаваше четири. Вътре нямаше никой, с изключение на Грейси и Сузана, както и един едър мъж с черна брада, който пиеше кафето си и на два пъти погледна по посока на Сузана, забелязал знаците и символите на пътищата.

Телефонът на стената зад касата иззвъня. Грейс вдигна слушалката, после приближи към масата, на която седеше Сузана.

– Съжалявам, госпожице, но автобусът се е повредил при Кингмън и няма да пристигне преди утре. В Топок няма къде да се отседне, но ако успеете да стигнете до Нийдълс, може да си намерите стая. Това често се случваше по пътищата и Сузана Бентийн беше свикнала с неудобствата. Опита се да обмисли спокойно нещата. Озовавала се бе в подобни ситуации не веднъж и дваж. Билетът за правостоящи за полета на Пан Ам от Делхи в петък вечерта – следващият полет чак във вторник. Влакът, който беше спрял на една малка гаричка на осемдесет километра южно от Брюксел и пътниците – накарани да слязат, тъй като брюкселският терминал вече бил задръстен с влакове, закъсали поради снежната буря. Денят, когато пикапът на баща се бе повредил на сто и петдесет километра от Олдувай.