Чтение онлайн

Той съзна, че предисловията бяха излишни, и каза направо:

— Защото искам да се разведа с нея.

— Ти нямаш право да извършиш това сега!… — извика Ирина, почти настръхнала от думите му.

— Как да нямам право?… — Гласът на Борис прозвуча със същия леден цинизъм. — Законът ми позволява. Говорих с адвокатите.

— Не бъркай закона с човешкия дълг!… — Ирина се задави от възмущение. — Ти не трябва да я оставяш сега… Не можеш да я захвърлиш като парцал, след като умря баща й, след като си присвои „Никотиана“ чрез нея!… О, Борис!…

Тя го погледна разочарована, негодуваща и все пак с онова съчувствие, което изпитваше към всичките му постъпки, без да знае защо.

— Аз искам да се оженя за тебе — каза той с равен глас, сякаш се касаеше за съвсем обикновена постъпка.

Ирина усети, че сърцето й се сви от вълнение, от блаженство и гордост, но отговори твърдо:

— Няма да приема.

И веднага съзна, че решението й не можеше да бъде друго.

— Ти винаги отсичаш въпросите сприхаво — произнесе той с примирена горчивина, понеже очакваше този отговор. — Най-хубавите години от живота ни ще минат, като изкупвам всичко с една луда… Е, и после?…

— Какво после?

— Когато животът отмине?

— Не се бой, животът няма да ни отмине…Това, което извърши, не бе грешка. Без „Никотиана“ ти нямаше да бъдеш щастлив.

— Но сега „Никотиана“ е моя и второто, което ми липсва, си ти… Трябва да помислим за себе си.

— А Мария? — попита тя.

— Животът за Мария умря. Нима има смисъл дългът към едно същество без съзнание?

— Да, има!… — Тя обхвана с поглед обстановката на малкия дворец. — Ти никога не би могъл да завладееш „Никотиана“ без нея… Тя ти създаде дом. Предполагам, че всичко това е подбрано и наредено от нея… И най-после, видя сам преди малко, че съзнанието й може да се връща.

— Но тя изпада в това състояние много рядко.

— Помисли си за мъката й през тия мигове.

— Тя ги забравя веднага.

— Но аз не мога… Аз ще помня винаги израза на очите й, който видях преди малко.

— Тогава какво ни остава да правим? Върху лицето му се появи вълнение, оная мрачна н пламенна нежност, която бе забелязала в ресторанта.

— Нищо — отговори тя. — Ще бъда само твоя любовница.

— Но ти не си от тия жени, които могат да приемат лесно това… Ще ме намразиш.

— О, не се бой!… Аз мразя само „Никотиана“.

Той се замисли, после каза бързо:

— Това е недостатъчно… Това може да разруши живота ни. Аз те обичам, искам да станеш моя жена, да имам деца и семейство…

— Деца н семейство ли? — повтори учудено тя. Стори й се странно, че у него можеше да съществува такъв порив.

— Да!… — произнесе той. И после добави сурово: — Значи, трябва да чакаме смъртта на Мария?

— О, не говори за смърт!… По-добре би било да помислиш къде да се срещаме.

— Ще купя за тебе къща или хубав апартамент.

— Никаква къща!… — избухна тя гневно. — Достатъчно е да наемеш малък апартамент, в който да правим само срещите си… Нямам никакво намерение да ставам поддържана жена.

Той млъкна, за да не я оскърби повече. Ирина погледна часовника си. Отдавна бе минало полунощ. Когато тръгнаха да излязат, тя чу пак безредния и трагичен шум от пиано, върху чиито клавиши удряха две безумни, поразени от тежката болест ръце. Болната беше започнала отново да свири своя концерт.

Източник: []

Свалено от „Моята библиотека“

Последна редакция: 2007-04-03 14:35:02