Чтение онлайн

Жената спря до една отворена врата и почука.

— Госпожо Фиъринг?

— Махай се — долетя немощният отговор.

— Едни джентълмени искат да ви видят, госпожо Фиъринг! — Джо-Ан се опита да извади ясен, предвзет глас.

— Не искам да виждам никого — дойде отговорът отвътре.

— Благодаря, Джо-Ан — каза Пендъргаст с възможно най-любезния си глас. — По-нататък ще се справим сами. Вие сте едно съкровище.

Те пристъпиха вътре. Стаята беше малка, с минимум мебели и лични принадлежности. Беше доминирана от едно болнично легло, което се намираше в центъра на покрития с изтъркан линолеум под. Пендъргаст пъргаво се плъзна в един стол до леглото.

— Махай се — каза жената отново със слаб глас и без всякакъв опит за убеждаване. Тя лежеше в леглото. Несресана, накъдрена снежнобяла коса ограждаше главата й като ореол, а някога сините й очи, сега бяха почти бели; кожата й бе толкова тънка и прозрачна, като пергамент. Д’Агоста виждаше лъскавата извивка на черепа й под разпиляната коса. Мръсни чинии от миналия преди часове обяд стояха на камара върху една болнична маса на колелца.

— Здравейте, Гладис — каза Пендъргаст и взе ръката й. — Как сте?

— Отвратително.

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Не.

Пендъргаст стисна ръката.

— Спомняте ли си първото си мече?

Избелелите очи го погледнаха с неразбиращо изражение.

— Вашето първо плюшено мече. Помните ли?

Бавно, учудено кимане.

— Как му беше името?

Дълга тишина. След което тя заговори.

— Моли.

— Хубаво име. Какво се случи с Моли?

Поредна пауза.

— Не знам.

— Кой ви подари Моли?

— Татко. За Коледа.

Д’Агоста видя проблясък на живот в тези угаснали очи. Не за пръв път се учудваше какво цели Пендъргаст с такива странни въпроси.

— Колко ли сте се радвали на този чудесен подарък — каза Пендъргаст. — Разкажете ми за Моли.

— Беше направено от съшити ведно къси чорапи, натъпкани с парцали. Имаше нарисувана папийонка. Обичах това мече. Нощем спях с него. Когато беше до мен, се чувствах в безопасност. Никой не можеше да ми стори нищо. — Сияйна усмивка озари лицето на старата жена, от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите.

Пендъргаст бързо й предложи книжна кърпичка от пакетче, което измъкна от джоба си. Тя я взе, попи очите си и издуха носа си.

— Моли — повтори след това с далечен глас. — Какво не бих дала да прегърна онова глупаво парцалено мече отново. — Очите й за пръв път се фокусираха върху Пендъргаст.

— Кой сте вие?

— Приятел — отвърна агентът. — Просто минах да си побъбрим. — Той се надигна от стола.

— Трябва ли вече да тръгвате?

— Боя се, че да.

— Минете пак. Харесвам ви. Вие сте изискан млад мъж.

— Благодаря ви. Ще се опитам.

На излизане Пендъргаст подаде визитната си картичка на Джо-Ан.

— Ако някой позвъни на госпожа Фиъринг, ще бъдете ли така любезна да ме уведомите?

— Разбира се! — Тя взе визитката с нещо, близко до благоговение.

Миг по-късно те излязоха от входа и тръгнаха към празния паркинг, от който Ролс Ройсът се плъзна напред, за да ги посрещне. Пендъргаст отвори вратата за Д’Агоста. След петнайсет минути вече се носеха по междущатско шосе 87 към Ню Йорк сити.

— Забеляза ли старата картина в коридора до стаята на госпожа Фиъринг? — промърмори Пендъргаст. — Сигурен съм, че е оригинален Бирщад, който отчаяно се нуждае от почистване.

Д’Агоста поклати глава.

— Ще ми кажеш ли какво беше всичко това, или ти е приятно да ме държиш на тъмно?

С весел блясък в очите Пендъргаст измъкна една епруветка от джоба на връхната си дреха. С натъпканата вътре мокра кърпичка.

Д’Агоста вдигна вежди. Дори не беше видял кога агентът е взел използваната кърпичка.

— За ДНК?

— Естествено.

— А оная работа с мечето?

— Всеки е имал играчка мече. Смисълът на упражнението беше да я накарам да си издуха носа.

Д’Агоста беше шокиран.

— Това беше долно.

— Напротив. — Той пъхна епруветката отново в джоба си. — Тези сълзи, които проля, бяха сълзи на радост. Ние разведрихме деня на госпожа Фиъринг, а тя на свой ред ни направи услуга.

— Надявам се да сме я анализирали, преди Стайнбренер да продаде „Янките“.

— Пак ти казвам, трябва да действаме не само извън кутията, но и извън стаята, в която е кутията.

— Какво имаш предвид?

Но Пендъргаст само се усмихна загадъчно.

— Нора, много съжалявам! — Портиерът отвори вратата възбудено и й подаде ръка, облъхвайки я с мирис на тоник за коса и афтършейв.

— Всичко в апартамента ви е готово. Ключалките са сменени. Всичко е оправено. Новият ключ е у мен. Поднасям моите искрени съболезнования. Искрени.

Нора усети студения плосък ключ в ръката си.

— Ако се нуждаете от моята помощ, обадете се. — Той я погледна с искрена скръб във влажните си кафяви очи.

Нора преглътна.

— Благодаря ви за загрижеността, Енрико. — Фразата се изплъзна от устата й почти автоматично.

— Винаги. За всичко. Обаждате се и Енрико идва.

— Благодаря. — Тя се насочи към асансьора; поколеба се; погледна отново напред. Трябваше да го направи без много-много да мисли за това.

Вратата на асансьора прозвънна и кабината се издигна плавно до шестия етаж. Когато се отвори, Нора не помръдна. Едва след като тръгна отново да се затваря, тя излезе бързо в коридора.