Чтение онлайн

Нора гледаше как Кейтлин се изкачи на сцената под хор от аплодисменти, одобрителни викове и няколко възхитени подсвирквания. Тя се ръкува с Одън, след което извади един микрофон от поставката му.

— Благодаря, господин Макджордж — каза тя. Изглеждаше малко нервна пред цялата тази възбудена тълпа, но гласът й беше силен и ясен. — „Уест Сайдър“ е толкова млад, колкото този клуб е стар — започна тя. — Някои хора казват: прекалено млад. Но фактът е, че нашият вестник не би могъл да бъде по-щастлив от това да е част от тазвечерното събитие. И с тази нова награда нашите пари отиват при тези, които имат смелост да говорят истината!

Буря от одобрителни викове.

— Има много награди за журналистически постижения — продължи тя. — Повечето от тях са съсредоточени върху качеството на отпечатаната дума. Или може би нейната навременност. Или — позволявам си да кажа — политическа коректност.

Подигравки, смях, дюдюкания.

— Но какво ще кажете за една награда за проявена смелост? За настойчивостта да направиш всичко, каквото трябва, за да напишеш историята, да я напишеш правилно, да я напишеш сега.За това да те гонят от едната врата, а ти да влизаш от другата!

Този път виковете и ръкоплясканията разтърсиха цялата зала.

— Това е, на което държи „Уест Сайдър“. Да, ние сме нов вестник, така е. Но това ни прави само още по-нахъсани.

Точно когато последните ръкопляскания заглъхнаха, в единия край на залата се надигна някаква суматоха.

— Следователно е съвсем справедливо „Уест Сайдър“ да спонсорира тази нова награда!

Странна тръпка — полуахване, полустон — премина през залата. Нора се намръщи, загледана над морето от глави. Около входа тълпата се дръпна рязко назад, опразвайки мястото. Чуха се викове, изпълнени едновременно със смут и със страх.

Какво ставаше, по дяволите?

— И така, аз… — Кейтлин спря по средата на изречението, когато забеляза смута. Тя погледна към входа. — Ъ-ъ-ъ… един момент…

Вълнението се засили, присъстващите се разцепиха на две, освобождавайки коридор по посока на сцената. В центъра й имаше нещо, фигура, от която хората явно се ужасяваха. Последваха несвързани крясъци, викове. И изведнъж залата утихна странно.

Кейтлин Кид произнесе в тишината:

— Бил? Смитбак?!

Фигурата тръгна напред и стигна до основата на сцената. Нора гледаше с широко отворени очи; усети, че й се завива свят, не можеше да повярва на очите си.

Това беше Бил. Облечен в широка зелена болнична престилка, отворена на гърба. Кожата му беше жълтеникава, а лицето и ръцете му бяха покрити със спечена кръв. Беше страшно, ужасно променен, призрак от някъде отвъд — призрак ужасно приличащ на онзи, който я беше преследвал във Вилата. И все пак не можеше да бъде сбъркано лизнатото над челото му, стърчащо от сплъстената коса; не можеше да бъдат сбъркани дългите крайници.

— Боже — чу се да простенва Нора. — О, боже…

— Смитбак! — изкрещя Кейтлин с пронизителен глас.

Нора не можеше да помръдне. Кейтлин извика — стенание, което проряза въздуха в залата като бръснач.

— Това си ти! — извика тя.

Странното същество се изкачваше на сцената. Движенията му бяха несигурни, тътреше краката си.

Ръцете висяха, отпуснати встрани. Едната държеше тежък нож, острието едва се виждаше под дебелия слой засъхнала кръв.

Кейтлин отстъпи и изкрещя вече от ужас.

Докато Нора гледаше, неспособна да се помръдне, подобието на съпруга й взе последното стъпало и се затътри по сцената.

— Бил! — каза Кейтлин и се притисна към катедрата. Гласът й почти не се чу сред надигащите се викове наоколо. — Почакай! Мили боже, не! Не и мен! Не…!

Ръката с ножа се поколеба, треперейки във въздуха. След това се спусна рязко надолу — и се заби в гръдния кош на Кейтлин; вдигна се отново и отново се спусна; плисна внезапен фонтан от кръв по покритата със струпеи ръка, която удряше надолу, вдигаше се, отново удряше. След това фигурата се обърна и избяга зад сцената, а Нора усети, че краката й омекват и я поглъща мрак, скрива всичко, залива я напълно.

Коридорът миришеше на котки. Д’Агоста тръгна по него и стигна до апартамент 5Д. Натисна звънеца и чу звука да отеква силно вътре. Последва тътрене на чехли, после шпионката се затъмни, когато някой допря око до нея.

— Кой е? — чу се треперлив глас.

— Лейтенант Винсънт Д’Агоста. — Той откачи значката си.

— Доближете я, не мога да я прочета.

Той я вдигна към шпионката.

— Застанете така, че да мога да ви видя.

Д’Агоста пристъпи и въздъхна.

— Какво искате?

— Госпожо Пизети, говорихме с вас преди. Разследвам убийството на Смитбак.

— Нямам нищо общо с никакво убийство.

— Знам, госпожо Пизети. Но вие се съгласихте да говорите с мен за господин Смитбак, който ви е интервюирал за „Таймс“. Спомняте ли си?

Мина известно време. След това се чу издърпването на едно, две, три резета, сваляне на верига и вратата се отвори с изщракване, задържана от втора верига.

Д’Агоста вдигна отново значката си и чифт малки кръгли очички се плъзнаха за втори път по нея.

Последната верига изтрака и вратата се отвори до края.

Дребната възрастна дама, която Д’Агоста си бе представял, се материализира пред него, крехка като китайска порцеланова чаша за чай, с хавлиен халат, придържан от ръка с изпъкнали сини вени, и стиснати устни. Очите й, черни и блестящи като на мишка, го изгледаха отгоре до долу.

Той бързо пристъпи вътре, за да избегне затръшването на вратата в лицето му. Апартаментът беше старомоден, затоплен до екваториални равнища, голям и разхвърлян, с кресла, с издута до пръсване тапицерия, дантелени покривчици на облегалките, лампи с ресни, дрънкулки и антикварни предмети. И котки. Естествено.