Чтение онлайн

— О, Нора — произнесе тя гласно, — не бъди такава страхливка.

След което силно дръпна завесата.

На леглото лежеше мъж, напълно неподвижен. Беше облечен в бяла колосана униформа на дежурен, ръцете му бяха кръстосани на гърдите, лежаха отгоре почти като на египетска мумия — само че очите му бяха широко отворени, блестящи на светлината. Гледаше право в нея. Играешеси с нея.

В този момент на сковаващ ужас фигурата скочи нагоре като котка, сложи ръка върху устата й, избута я към леглото й и я притисна.

Тя се бореше, риташе, опитваше се да издаде звук, но той бе много силен, а тя бе в капан. Принуди я да извърне глава на една страна и тя го видя, че в свободната си ръка държи стъклена спринцовка с игла за подкожна инжекция, с една капка, която трептеше на върха й. Последва бързо движение и Нора усети как се забива дълбоко в бедрото й.

Тя се опитваше да се бори, да мърда, да крещи — но парализата я обхвана като зъл дух, този път без сънища, но отвратително и несъмнено реално, обви я в непреодолима прегръдка и после тя сякаш започна да пада, да пада, да пада надолу в някакъв бездънен кладенец, който накрая се сви до една точка — и изгасна.

Марти Уортик скръсти потните си ръце върху ръба на катедрата и огледа тълпата, събрана на площада пред сградата на „Жилищно настаняване“. Това беше първата му пресконференция и беше едно както обезкуражаващо, така и сензационно — ако трябваше да е искрен — преживяване. От лявата и от дясната му страна стояха неколцина подчинени — които набързо беше хванал, за да изглеждат нещата с по-голяма тежест, — както и двама-трима униформени полицаи. Катедрата беше сложена на по-ниско и отзад се виеха безброй кабели.

Очите му обходиха малката група протестиращи, събрани в единия ъгъл на площада, удържани от няколко пръснати наоколо полицаи. Скандирането им беше неуверено, което го окуражи да си помисли, че ще спре веднага, след като той започне да говори.

Той прочисти гърлото си и чу усиления звук по радиоуредбата. Огледа се, докато тълпата се успокои.

— Добър ден — започна той. — Дами и господа журналисти, ще ви прочета предварително подготвеното си изказване.

Започна да чете и постепенно всички утихнаха. Юридическият процес, обясни той, беше в ход. Щяха да бъдат предприети мерки, ако обвиненията срещу Вилата се потвърдяха. Правата на всички трябваше да бъдат уважавани. Процесът ще се наблюдава. И трябва да се спазват ред и спокойствие.

Гласът му звучеше монотонно, изтърканите фрази имаха сънотворен ефект върху групата журналисти. Беше кратко изказване, не повече от страница, написано от комисия и прегледано от половин дузина юристи. Имаше свойството да не казва нищо, да не съобщава информация, да не дава обещания, докато в същото време създава впечатлението, че е съобразено с исканията на всички. Най-малкото, това беше идеята.

Беше прочел половината страница, когато чу един вулгарен глас, който дойде от мегафон измежду групата на протестиращите. Той продължи без да се колебае, без дори да поглежда нататък. Шумът се увеличи.

— Що за глупости!

Той издигна глас, надвиквайки крясъците.

— Ами животните?

— Ами убийството на Смитбак?

— Спрете убийците!

Уортик продължи с малко по-силен монотонен глас, забол очи в страницата, с наведена надолу плешива глава.

— Приказки! Само празни приказки! Искаме действия!

С ъгълчето на очите си можеше да види щръкналите микрофони и камерите, които се отдалечаваха от него и се обръщаха към протестиращите. Последваха още няколко вика, избухна спор, едно ченге издърпа развят лозунг. И това беше. Безредицата беше туширана; протестиращите — сплашени. Броят им не бе достатъчен, за да задейства манталитета на тълпата.

Уортик завърши, сгъна листа на две и най-накрая вдигна поглед.

— А сега очаквам въпросите ви.

Камерите и микрофоните отново се насочиха към него. Във въздуха висеше разочарование. Протестиращите останаха в ъгъла си, като размахваха плакати и скандираха, но гласовете им сега бяха тихи и заглушени от силния трафик на Чеймбърс стрийт.

Въпросите бяха предсказуеми и той отговори на всичките. Да, те бяха предприели действия срещу Вилата. Не, нямаше да е утре; юридическият процес е този, който ще определи графика. Да, той знаеше за обвиненията в убийство срещу групата; не, нямаше доказателства, разследването продължаваше, никой не е обвинен в престъпление. Да, изглежда от Вилата не притежават валиден документ за мястото; всъщност, мнението на градските власти беше, че те не са установили право на насрещно владение.

Въпросите започнаха да замират и той погледна часовника си: един без четвърт. Кимна на помощниците си и вдигна глава към журналистите за последен път.

— Благодаря ви, дами и господа, че присъствахте на тази пресконференция.

Думите му бяха посрещнати с още няколко дюдюкания от протестиращите. „Само приказки, никакви действия! Само приказки, никакви действия!“

Доволен от себе си, Уортик пъхна листа обратно във вътрешния джоб на сакото си и се заизкачва нагоре по стъпалата. Беше протекло точно както се бе надявал. Почти виждаше вечерните новини: няколко изречения от речта му, отговорите на един-два въпроса, няколко секунди, посветени на демонстрантите — това щеше да е. Беше спазил основните принципи като хвърли по кокал на всички присъстващи, демонстрирайки трезвото, скучно лице на нюйоркската бюрокрация. Що се касае до нюйоркските демонстранти, те бяха доста анемична групичка. Очевидно това бе допълнителна атракция към планираното от главната група. Той бе чул, че се готви втори протест срещу Вилата, много по-голям от първия, но слава богу, нямаше да е в неговия район. Доколкото не протестираха тук, това наистина не го засягаше. Ако тръгнеха да подпалват Вилата — ами, това би било едно удобно разрешение на неговия проблем.

Той стигна до най-горното стъпало и се насочи с двамата си помощници към въртящата се стъклена врата. Беше време за обедна почивка и от голямата сграда по стълбите се изливаха потоци общински чиновници. Беше като да плуваш срещу вълните.

Докато той и колегите му си пробиваха път срещу течението, Уортик усети, че някой от минаващите го блъсна силно с рамо.

— Ако обичате! — започна той с раздразнение, но изпита странно усещане. Дръпна се назад, инстинктивно хващайки се за диафрагмата, и удивлението му нарасна още, когато почувства — и забеляза — един много дълъг нож да се измъква от тялото му, точно през стиснатите му ръце. Внезапно усети горещина и лед едновременно; лед във вътрешностите, в корема си; горещина, която го заливаше отвън и се спускаше надолу. Той вдигна очи и забеляза някакво подпухнало, противно лице; мръсна, стърчаща коса; напукани устни, които се бяха разтегнали и разкриваха изгнили зъби.

След което непознатият изчезна.

Занемял, Уортик залитна напред. Тълпата, носеща се покрай него, изглежда се поколеба, хората се струпаха и се заблъскаха един в друг.

Една жена извика в ухото му.

Уортик продължаваше да не разбира, съзнанието му беше празно и той, залитайки, направи още една стъпка.

— О-ох… — простена той тихо, повече на себе си.

Последва друг вик, хор от шумове, рев като на Ниагарския водопад изпълни въздуха. Краката му започнаха да се огъват и той чу несвързани викове, видя да се втурват сини униформи: полицаите бясно си проправяха път през тълпата. Около него настъпи безредие: хората тичаха — едни напред, други назад.