Чтение онлайн

— Моите двама любимци! — рече тя и се усмихна широко.

Сейнт Джон се обърка и млъкна.

— Е, как вървят нещата в Пиратския град? — попита Хач.

— Работата е почти завършена — отвърна Бонтер. — Тази сутрин приключваме с последния квадрат. Ала досущ като с любенето, най-хубавото идва накрая. Вижте какво откриха моите копачи вчера.

Тя вдигна предмета, който държеше и се усмихна още по-широко.

Хач видя, че бе сложна изработка, на пръв поглед от бронз, а върху външния ръб бяха фино гравирани някакви числа. Две изострени метални пръчки стърчаха от средата му като стрелки на часовник.

— Какво е това? — попита той.

— Астролабия. Уред, който се е използвал за определяне на географската ширина по височината на слънцето. По времето на Ред Нед е струвала в злато толкова, колкото тежи. Но и тя е била изоставена от пиратите. — Бонтер прокара нежно показалеца си по повърхността на уреда. — Колкото повече неща намирам, толкова повече се обърквам.

Най-неочаквано вик процепи въздуха.

— Какво беше това? — рече сепнат Сейнт Джон.

— Стори ми се, че някой изкрещя от болка — отвърна Хач.

Бонтер посочи с ръка:

— Мисля, че дойде откъм фургона на геолога.

Тримата взеха на спринт късото разстояние до кабинета на Ранкин. За изненада на Хач русият мечок не бе изпаднал в агония, а си седеше на стола, взирайки се ту в монитора, ту в принтера, който печаташе дълга разпечатка.

— Какво става? — извика Хач.

Без да ги погледне, Ранкин вдигна ръка, за да възпре понататъшните въпроси. Провери отново разпечатката, устните му мърдаха, сякаш броеше нещо. След това я остави.

— Проверих я по два начина — рече той. — Този път не може да има фал.

— Да не би този мъж да се е побъркал? — попита Бонтер.

Ранкин се обърна към тях.

— Точно така — рече развълнуван той. — Така и трябваше да бъде. Найдълман ме напираше да събера данни за онова, което е погребано под дъното на Шахтата. След като тя най-сетне бе осушена, си помислих, че странните показания ще изчезнат. Но те не изчезнаха. Какво ли не опитах, но всеки път получавах различни данни. До този момент. Погледнете сега.

Той им подаде разпечатката — неразгадаема плетеница от черни точици и линии около неясните очертания на тъмен правоъгълник.

— Какво е това? — попита Хач. — Някаква загадка ли?

— Не, човече. Това е желязна камера, може би със страни, дълги по три метра и на около петнайсет метра под дъното на Шахтата. Изглежда не е повредена от водата. Току-що успях да уточня съдържанието й. Сред другите неща има еднородна маса от може би двайсет тона плътен цветен метал. Специфично тегло малко над деветнайсет.

— Чакай малко — рече Хач. — Има само един метал с такова специфично тегло.

Устните на Ранкин се разтеглиха в усмивка.

— Аха. И той не е олово.

Последва кратка, но наелектризирана пауза. След това Бонтер извика и се хвърли в обятията на Хач. Ранкин изрева и тупна Сейнт Джон по гърба. Четиримата изскочиха от фургона с викове и радостни възгласи.

Надойдоха бързо още хора и слухът за откритието на Ранкин се разнесе бързо. Сред десетките работници на „Таласа“ на острова мигновено започна спонтанно празнуване. Потискащите последици от смъртта на Уопнър, непреставащите несполуки и изнурително тежката работа бяха забравени за сметка на обезумялото, почти истерично тържество. Скопати подскачаше сред другите с водолазния си нож между зъбите, събу работните си обувки и ги хвърли във въздуха.

Хач се изненада като чу самия себе си да крещи с останалите, да се прегръща с техници, които познаваше съвсем бегло, полудял от радост при най-сетне полученото доказателство, че златото лежи под краката им. И все пак съзнаваше, че това бе своего рода отдушник, от който всички отчаяно се нуждаеха. „Работата не е само в златото“, мислеше си той. „А в това да не се оставим този проклет остров да ни победи.“

Ликуването свърши, когато капитан Найдълман навлезе с бърза крачка в базовия лагер. Той се огледа, уморените му очи бяха студени и сиви.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с тон, в който се усещаше едва стаена ярост.

— Капитане! — рече Ранкин. — Има злато, на петнайсет метра под дъното на шахтата. Най-малко петнайсет тона!

— Разбира се, че има — сопна се капитанът. — Да не си мислите, че сме копали за здраве? — Огледа смълчалите се изведнъж хора. — Това тук не е екскурзия на забавачницата. Вършим сериозна работа и всички трябва да се отнасяте към нея като към такава. — Погледна към историка. — Доктор Сейнт Джон, приключихте ли с анализа си?

Сейнт Джон кимна.

— Тогава го вкарайте в компютъра на „Серберъс.“ Всички останали: не забравяйте, че графикът ни е максимално сгъстен. Тъй че връщайте се на работа.

Обърна се и закрачи надолу по склона към понтона. Сейнт Джон го следваше по петите и припкаше, за да не изостане.

Следващият ден бе събота, ала на остров Рагид нямаше почивка. Хач, който както никога се успа, изскочи от вратата на „Оушън лейн“ 5 и забърза по алеята към улицата, като се спря само да вземе от кутията забравената си поща, преди да се отправи към пирса.

Мина през канала на Олд Хъмп и се намръщи при вида на оловносивото небе. По радиото бе чул за атмосферни смущения, оформили се над Голямата плитчина 31 . А вече беше 28 август и оставаха няколко дни до определената от самите тях крайна дата; оттук нататък времето можеше само да се влошава.

Натрупалите се повреди в екипировката и компютърните проблеми бяха причината да изостанат сериозно от графика, а зачестилите напоследък заболявания и злополуки сред екипажа само добавяха своето към закъснението. Когато Хач пристигна в медицинския пункт около десет без четвърт, вече го чакаха двама души. Единият бе развил необичайна бактериална инфекция на зъбите; трябваше да му направи изследване на кръвта, за да разбере каква точно бе инфекцията. Другият бе хванал вирусна пневмония.