Чтение онлайн

— Значи съжаляваш, че подписа споразумение с капитана? — попита Бонтер.

— Всъщност той подписа моето споразумение — отвърна Хач след кратко мълчание. — Но не, не съжалявам. Ако съм съжалявал, то вчерашният ден промени всичко.

— А след седмица-две ще можеш да се оттеглиш като един от най-богатите хора в Америка.

Хач се засмя.

— Изабел — рече той, — решил съм да вложа парите във фондация на името на брат си.

— Всичките ли?

— Да. — Той се поколеба. — Е, още обмислям въпроса.

Бонтер се излегна на черупките и го изгледа скептично с присвити очи.

— Аз добре познавам хората, мосю доктор. Може и да вложиш повечето пари в тази фондация. Но да ме одерат жива, ако не запазиш една тлъста сумичка за себе си. Инак няма да постъпиш по човешки. И съм сигурна, че нямаше да ми харесваш толкова, ако не постъпваше по човешки.

Хач машинално отвори уста да възрази, ала отново се отпусна.

— И в двата случая ти си светец — рече Бонтер. — Аз планирам да постъпя далеч по-меркантилно с моя дял. Като например да си купя много бърза кола и, разбира се, да изпратя една голяма сума на семейството си в Мартиника.

Тя го погледна и той с изненада забеляза, че тя търсеше одобрението му.

— Това е хубаво — рече той. — За теб това е професия, а за мен — нещо лично.

— За теб и за Джерард Найдълман — отговори му Бонтер. — Ти може и да си прогонил демоните си, но мисля, че той още събира своите, не е ли така? За него съкровището на остров Рагид винаги е било особено притегателно. Ала тази му обсебеност от Макалън е невероятна! Всичко вече заприличва на личен, на пряк двубой. Не мисля, че ще се успокои, докато не свие врата на стария архитект.

— Докато не го извие — поправи я лениво Хач.

— Както и да е. — Бонтер се размърда и се настани по-удобно. — Напаст и за двама ви.

Замълчаха, излегнали се по гръб на утринното слънце. Катеричка се залюля на клонче над главите им — събираше жълъди и цвъртеше тихо. Хач затвори очи. Напомни си разсеяно да съобщи на Бил Банс във вестника за намерения скелет на Джони. Бонтер говореше нещо, ала той бе твърде отнесен, за да я слуша. След което изпадна в спокоен, несмущаван от видения сън.

Следващия следобед Хач получи съобщение от маркизата.

В долния десен ъгъл на лаптопа му се появи иконката на запечатан плик въздушна поща, което означваше, че има нов e-mail. Ала когато се опита да го отвори, Хач установи, че интернет-връзката му непрестанно се разпадаше. Реши да си почине за малко, изтича до пирса и отплава с „Плейн Джейн“ от стоянката й. След като се отдалечи от острова и вечната му мъглива шапка, свърза модема на лаптопа с клетъчния си телефон и без проблеми отвори съобщението на маркизата. „Какво става с компютрите на този остров?“ — запита се той.

Запали отново дизелите и завъртя „Плейн Джейн“ обратно към остров Рагид. Носът на лодката разсичаше лъскавите като стъкло леки вълни, подплаши един корморан, който се гмурна във водата. Появи се на няколко метра встрани и загреба яростно с крака.

По морската радиостанция изпука метеорологична сводка: смущенията над Голямата плитчина се бяха развили в област от ниско налягане, която в момента се придвижваше към бреговете на Северен Мейн. Ако бурята запазеше сегашния си курс, на следващия ден по обед щяха да излъчат щормово предупреждение за малките съдове. „Типичен североизточен щорм“, помисли си мрачно Хач.

Забеляза необичаен брой лодки за лов на омари, пръснати по целия хоризонт — прибираха кошовете си. Може би се готвеха да посрещнат бурята. Или имаше някаква друга причина. Не бе виждал повече Клеър след Скърцащата полянка, ала Бил Банс му се бе обадил в събота вечерта да му съобщи, че Клей бил насрочил протеста за последния ден на август.

Върна се в кабинета си, допи утайката от кафето и включи лаптопа: гореше от нетърпение да прочете съобщението на маркизата. В типичния си стил, палавата стара дама започваше с описание на поредното си младо завоевание.

По-нататък продължаваше с подробности за бивши любовници и съпрузи и с по-специфични детайли за анатомичните й предпочитания у мъжете. Маркизата винаги се отнасяше към електронната поща като към среда за разпространяване на клюкарски изповеди. Ако още държеше на стила си, то след това съобщението й щеше да се заеме с хроничния й недостиг на средства и със семейното потекло, което можеше да се проследи чак до Свещената римска империя и до самия Алерик Вестгота. Този път обаче тя бе пристъпила с необичайна бързина към информацията, която бе изровила в архивите на Кадиската катедрала. След като прочете и препрочете съобщението й, Хач усети как по гърба му пробягаха студени тръпки.

На вратата се почука.

— Влез — рече Хач и прати съобщението на маркизата към близкия принтер. Вдигна глава към работника, който бе застанал на прага и се смръзна на място.

— Боже мой — извика той и скочи от мястото си. — Какво, по дяволите, се е случило с теб?

Петдесет минути по-късно Хач вече бързо се изкачваше по пътечката към Наводнената шахта. Лъчите на ниското слънце пламтяха върху водата и превръщаха мъглата около острова в огнен водовъртеж.

Ортанк бе празен, ако се изключат Магнусен и един техник, който управляваше винча. Чу се стържещ звук и от Наводнената шахта се появи масивна кофа, увиснала на дебела стоманена проволка. Хач видя през стъкления люк на пода как екипът до отвора на шахтата наклони кофата настрани и я изсипа в един от изоставените тунели. Чу се силен шум на всмукване и маса кубически метри кал и пръст се сринаха в него. Работниците изправиха изпразнената кофа и я залюляха обратно към Наводнената шахта, където тя отново изчезна от полезрение.