Чтение онлайн

— Наистина би трябвало да го спрем.

— И това ще стане, но догодина. Ще бъде велик миг за президента Лейк.

Дванайсет от шестнайсетте конгресмени, които подкрепяха Лейк, носеха сини ризи, което не убягна на Илейн Тайнър. Когато някой вашингтонски политик се появеше в обсега на камерите, той обикновено бе издокаран в най-хубавата си синя памучна риза. Останалите четирима бяха с бели.

Тайнър подреди конгресмените пред представителите на пресата в залата на хотел „Уилард“. Най-старшият сред политиците, представителят на Флорида Търман, откри срещата, като приветства журналистите с това толкова значимо събитие. Като си служеше с предварително подготвени бележки, той изказа мнението си относно международното положение, коментира събитията в Кайро, Китай и Русия и заяви, че светът е много по-опасен, отколкото изглежда. Изреди обичайните статистики за намаляването на военния бюджет. После се впусна в дълга ода за своя близък приятел Арън Лейк, човека, с когото работел от десет години и когото познавал по-добре от всеки друг. Лейк имал да каже на хората нещо важно, може би не особено приятно, но въпреки това значимо.

Търман беше напуснал лагера на губернатор Тари и макар да го бе сторил с голямо нежелание и немалко угризения, той беше стигнал след болезнени душевни терзания до извода, че Арън Лейк е нужен за сигурността на страната. Търман премълча за последните проучвания, които сочеха, че Лейк е станал много популярен в собствения му район Тампа-Сейнт Пит.

След това микрофонът беше предаден на един конгресмен от Калифорния. Той не каза нищо ново, но въпреки това говори десет минути. В неговия район, северно от Сан Диего, имаше четирийсет и пет хиляди работници от военната и военновъздушната индустрия и всички те му се бяха обадили или му бяха писали. Той лесно се остави да бъде убеден; натискът от избирателите плюс двеста и петдесет хиляди долара от мисис Тайнър и „Ди-Пак“ свършиха работа.

Когато започнаха въпросите, шестнайсетте конгресмени се скупчиха един до друг, горящи от нетърпение да отговорят, изплашени, че лицата им няма да влязат в кадър.

Макар да нямаше председатели на комисии, групата беше достатъчно внушителна. Участниците успяха да внушат идеята, че Арън Лейк е сериозен кандидат, когото те познават и в когото вярват. Човек, от когото тази страна има нужда. Човек, който може да бъде избран.

Срещата беше организирана и отразена много внимателно и веднага се превърна в новина. Илейн Тайнър реши да изкара още петима политици на следващия ден и да запази сенатор Брит за деня преди Големия вторник, когато се провеждаха изборите в повечето щати.

Писмото в жабката на Нед беше от Пърси, младия Пърси от клиниката за наркомани, който получаваше пощата си чрез „Лоръл Ридж“, пощенска кутия 4585, Атлантик Бийч, ФЛ 32233.

Нед бе пристигнал в Атлантик Бийч преди два дни и бе твърдо решен да издири Пърси, защото подушваше нещо гнило. Май че искаха да го измамят. И без това нямаше друга работа. Беше пенсионер, имаше достатъчно пари, нямаше почти никакви близки роднини, а освен това в Синсинати валеше сняг. Беше наел стая в „Сий Търтъл Ин“, на плажа, а нощем обикаляше баровете по булевард Атлантик. Беше открил два отлични ресторанта, претъпкани местенца с много красиви момичета и момчета. Освен това беше намерил „Питс Бар и Грил“ само на една пряка от стаята си и през последните две вечери се беше напил там със студена бира. Хотелът му беше точно зад ъгъла.

През деня Нед наблюдаваше пощата — модерна сграда от тухли и стъкло, построена явно с парите на данъкоплатците, която се намираше на успоредната на плажа Първа улица. Кутията с номер 4585 беше без прозорче и се намираше по средата на една стена с още осемдесет други кутии. Нед разгледа кутията, опита се да я отвори с ключове и тел и дори зададе няколко въпроса на гишето за информация. Пощенските служители не му помогнаха. Преди да си тръгне на първия ден, той беше залепил парченце тънък черен конец за долната част на вратичката. Никой друг не би го забелязал, но така Нед щеше да разбере дали пощенската кутия е била проверявана.

Вътре имаше негово писмо в яркочервен плик, изпратено преди три дена от Синсинати. В него той пращаше на Пърси чек за хиляда долара, с които момчето искаше да си купи материали за рисуване. В свое предишно писмо Нед беше споделил, че навремето е притежавал галерия за съвременно изкуство в Гринич Вилидж. Това не беше вярно, но пък и той се съмняваше във всяка дума на Пърси.

Още от началото имаше подозрения. Преди да отговори на молбата, той се беше опитал да провери „Лоръл Ридж“, скъпата клиника за наркомани, където се предполагаше, че Пърси се лекува. Имаше частен телефонен номер, който не фигурираше в указателите. Нямаше адрес. Пърси беше обяснил, че мястото е свръхсекретно, защото много от пациентите били директори на големи корпорации и висши правителствени служители, които по един или друг начин били прибегнали до медикаментите. Звучеше добре. Момчето умееше да пише.

Освен това беше много красиво. Затова Нед му отговаряше. Всеки ден се възхищаваше на снимката му.

Молбата за пари го бе изненадала и тъй като скучаеше, той реши да прескочи до Джаксънвил.

От мястото си на паркинга, свит зад кормилото на колата, с гръб към Първа улица, той виждаше стената с пощенските кутии и можеше да наблюдава клиентите. Едва ли щеше да открие нещо, но какво от това. Използваше малък сгъваем бинокъл и от време на време срещаше учудения поглед на някой минувач. Задачата ставаше все по-монотонна след двата изминали дни, но в същото време Нед все повече се убеждаваше, че писмото му ще бъде прибрано. Сигурно някой проверяваше кутията поне веднъж на три дни. Една клиника за наркомани получава много поща, нали така? Или това бе само прикритие за някой мошеник, който се отбиваше веднъж седмично да провери заложените капани?

Мошеникът се появи късно следобед на третия ден. Той паркира фолксвагена си до колата на Нед и влезе в пощата. Носеше измачкани сиво-кафяви панталони, бяла риза, сламена шапка и вратовръзка и имаше неугледния вид на неуспял бохем.

Тревър бе пийнал по пладне в любимата си кръчма, а после си бе починал след течния обяд, като бе подремнал един час на бюрото си. Сега тъкмо се раздвижваше. Пъхна ключа в кутия номер 4585 и извади две-три писма и няколко брошури, които изхвърли на излизане от сградата.

Нед наблюдаваше всяко движение. След три дена скука искрено се зарадва, че усилията му дават резултат. Проследи фолксвагена и когато шофьорът паркира и влезе в малка, непретенциозна адвокатска кантора, Нед си тръгна, като почесваше глава и повтаряше на глас: „Адвокат?“

Продължи по магистрала А1А, успоредно на брега, излезе от Джаксънвил, тръгна на юг през Вилано Бийч, мина през Кресънт Бийч, Бевърли Бийч и Флаглър Бийч и най-накрая спря в хотел на „Холидей Ин“ до Порт Ориндж. Преди да иде в стаята си, се отби в бара.

Това не беше първият измамник, с когото бе флиртувал. Всъщност беше вторият. Нед бе успял да надуши първия, преди да е станало опасно. На третото си мартини Нед се закле, че повече няма да се хване.

В деня преди първичните избори в Аризона и Мичиган предизборният щаб на Лейк отприщи невиждан в досегашната президентска политика медиен поток. Осемнайсет часа двата щата бяха засипвани с клипове. Някои продължаваха петнайсет секунди — леки и приятни, те показваха само красивото лице на Лейк и обещанията за решително управление и по-голяма сигурност. Други бяха едноминутни документални кадри за опасностите в света след Студената война. Трети бяха бойки заплахи към терористите по света — ако убивате хора просто защото те са американци, скъпо ще си платите. Събитията в Кайро бяха съвсем пресни и уверенията попадаха точно на място.