Чтение онлайн

— И аз останах с подобно впечатление. Предполага се, че Фарьорските острови са били необитаеми, преди тук да се установят ирландските монаси и викингите. Но може би историците грешат.

— Не бих се изненадал. Учените нямат представа откъде се е появил моят народ. Езикът ни няма предшественици нито в Европа, нито в Азия. У баските има най-много кръвни групи с отрицателен резус фактор, което кара някои да смятат, че сме преки потомци на кроманьонците. — Агирес чукна леко с юмрук по масата. — Бих дал всичко да се добера до тези пещери.

— Видяхте колко топло ме посрещнаха.

— Май сте се набутали в гнездото на осите. Докато спяхте, от брега дойдоха патрулни катери и настояваха да се качат на борда. Естествено отказахме.

— В катера, който видях, имаше двама души с пушки.

Агирес махна сякаш към висящите на стената картини.

— Когато видяха, че моите хора са повече и по-добре въоръжени, побързаха да се ометат.

— Имаха и хеликоптер. При това въоръжен с ракети.

— А, да — каза Агирес, сякаш говореше за досаден комар. — Наредих на хората ми да размахат ръчните ракетни установки земя — въздух и хеликоптерът престана да ни безпокои.

Ракети и автомати? „Навара“ бе въоръжена като боен кораб.

Агирес сякаш прочете мислите му.

— Богатите лесно стават цел на похитители. „Навара“ може да е примамлива плячка, така че се погрижих да не е съвсем беззъба. Нуждата ме накара да се заобиколя с лоялни и добре въоръжени хора.

— Защо смятате, че от „Океанус“ са толкова докачливи относно онези, които си пъхат носа в бизнеса им? — попита Остин. — В края на краищата става въпрос за рибарник, а не за диамантена мина.

— И аз се питах същото. — Агирес сви рамене.

Влезе един от мъжете, които бяха наглеждали Остин, подаде на Агирес найлонов плик и му прошепна нещо.

Агирес кимна и се обърна към Остин.

— Благодаря ви, че бяхте така отзивчив да разкажете за посещението си в пещерите. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Не бих имал нищо против да ме хвърлите до селото.

— Няма проблем. Моят човек ме уведоми, че тъкмо минаваме покрай скалата и ще хвърлим котва след няколко минути. — Агирес му подаде найлоновия плик. — Това са личните ви вещи и дрехите ви. Вече са сухи.

Заведоха Остин да се преоблече. Той намери в плика и портфейла си, в който бе картата му от НАМПД. Агирес явно бе хладнокръвен тип. Още от самото начало бе знаел, че твърденията му за бизнеса му с вадене на потънали кораби са изсмукани от пръстите, но не се бе издал нито за миг. В плика откри и визитка с името на домакина си и телефонен номер. Прибра я в портфейла си.

Агирес го чакаше на палубата да се сбогуват.

— Благодаря за гостоприемството — каза Остин и му подаде ръка. — Надявам се, че не е съвсем невъзпитано от моя страна да се наям и да изчезна.

— В никакъв случай — със загадъчна усмивка отвърна Агирес. — Няма да се изненадам, ако пътищата ни се пресекат отново.

Вертолетът „Бел 206 Джет Рейнджър“, който следеше яхтата, увисна на височина шестстотин метра над пристанището и насочи чувствителната си камера към приближаващия брега скутер. Мъжът на пилотското място се взираше в монитора и гледаше как единственият пътник слиза на сушата.

Лицето на пилота бе кръгло като пита, с високи скули, белязани с вертикални татуирани линии; черната му коса бе подстригана на бретон над ниското чело — черти, които биха накарали някой случаен наблюдател да го вземе за обитател на северната тундра. Но чертите, които обикновено се свързват с ескимосите, бяха изкривени. Вместо приятна усмивка на лицето му бе изписана злобна гримаса. Кафеникавочервената му кожа бе покрита с белези, сякаш бе боледувал от сипаница. Набързо направената превръзка на размазания му нос подсилваше гротескния му образ.

— Целта се вижда — изсумтя той на древен език, зародил се в незапомнени времена под багрите на северното сияние.

Електронният сигнал от камерата в гнездото под пилотската кабина бе превърнат в микровълни и прехвърлен моментално в другия край на планетата до една затъмнена стая. Две бледосиви очи наблюдаваха същата картина, която се виждаше от хеликоптера.

— Не го виждам много ясно — каза сивоокият мъж. Гласът му бе тих и почти кадифен, но в тона се долавяше скритата заплаха на гърмяща змия. — Кой е човекът, успял с такава лекота да преодолее охраната ни?

— Кърт Остин.

— Същият Остин, който спаси датските моряци от потъналия кораб?

— Да, велики Тунук. Той е морски инженер от Националната агенция за морски и подводни дейности.

— Сигурен ли си? Не е възможно обикновен инженер да е толкова дързък и находчив, за да проникне на наша територия. А и защо НАМПД ще се интересува от дейността ни?

— Не зная. Но наблюдателят ни потвърди самоличността му.

— А яхтата, която го прибра и прогони нашите хора? И тя ли е на НАМПД?

— Доколкото знаем, е частна, с испанска регистрация. Източниците ни в Мадрид проверяват кой е собственикът.

— Погрижете се това да стане по-бързо. Какви са последните данни за щетите?

— Един от стражите е мъртъв. Успяхме да поправим повредените тръби и да спасим основните образци.

— Стражът е заслужил да умре заради небрежността си. Искам незабавно прехвърляне на образците в Канада. Експериментите ни са прекалено важни, за да се излагат на риск.

— Да, велики Тунук.

— Всеки идиот може да види какво става. Този Остин по някакъв начин е направил връзка между „Океанус“ и катастрофата, която така добре уредихме.

— Това е невъзможно…

— Доказателствата са пред очите ти, Умейлик. Не се опитвай да ги оспорваш. Трябва да се справишс тази ситуация!

Пилотът стисна лоста за управление, готов да спусне хеликоптера надолу като орел. Жестоките му очи гледаха на монитора как Остин върви по кея към паркираната кола. За секунди можеше да изстреля ракетите или да обсипе целта с дъжд от куршуми и да заличи създаващия проблеми човек. Тънките му устни се разтеглиха в злобна усмивка.