Чтение онлайн

— Да го убием ли, докато е на мушка?

— Да не би да долавям желание за мъст заради безценния ти нос? — попита подигравателно събеседникът му и продължи, без да изчака отговор: — Лично аз бих го убил заради неприятностите, които ми причини. Ако беше оставил датските моряци да умрат, отвращението на целия свят щеше да се обърне към SOS и пресата щеше да престане да се занимава с „Океанус“.

— Ще го направя веднага…

— Не! Не бъди нетърпелив. Не бива да привличаме ненужно внимание към гибелта му.

— Отседнал е в изолирана хижа. Мястото е идеално. Можем да хвърлим трупа от някоя скала.

— Тогава действайте.Само се погрижете да изглежда като нещастен случай. Остин не бива да оповести откритията си на света. Плановете ни са в критичен етап.

— Ще се върна в базата да организирам хората. Ще се погрижа Остин да бъде сполетян от бавна смърт, да изпита такъв ужас и болка, докато животът напуска тялото му, че…

— Не. Остави някой друг да се погрижи за това. Имам други планове за теб. Трябва незабавно да заминеш за Канада и да се погрижиш за безопасността на образците, след това да продължиш към Вашингтон и да елиминираш сенатора, който се противопоставя на законопроекта ни. Уредил съм кой да замести теб и хората ти.

Пилотът попипа счупения си нос и каза малко сърдито:

— Както заповядате.

Ръцете му завъртяха лоста за управление и миг по-късно хеликоптерът се устреми към старото пристанище.

Без да подозира, че се е разминал на косъм с ужасния си край, Остин седна зад волана на наетото от професор Йоргенсен волво. Обмисляше следващия си ход. Даваше си сметка, че хижата е доста изолирана. Загледа се към топлите светлини на селото и подкара към къщата зад черквата.

Пиа много се зарадва, като го видя, и веднага го покани да влезе. Явно несгодите на деня се бяха изписали на лицето му, защото след миг усмивката й изчезна и тя загрижено попита:

— Добре ли си?

— Един акавити ще се оправя.

Пиа се засмя като квачка, настани го на масата в кухнята, наля му пълна чаша акавит и след като той я обърна, каза:

— Е? Хвана ли риба?

— Не — отвърна той. — Но за сметка на това посетих русалките.

Пиа възторжено се засмя, плесна с ръце и му наля още два пръста от силното питие.

— Знаех си! — възкликна развълнувано. — Наистина ли пещерите са толкова чудесни, както ги описваше баща ми?

Слушаше като дете, докато Остин й описа влизането през Портата на русалката и обиколката си из пещерите. Каза й, че щял да остане още, но бил прогонен от въоръжени мъже. Тя изруга на местния език.

— Не можеш да се върнеш в хижата. Гунар казва, че не работи за тях, но мисля, че лъже.

— И аз си помислих същото. Оставих колата на рибарския кей. Може би е най-добре да се махна.

— Господи, не! Ще паднеш някъде в морето. Тази нощ ще останеш тук и ще тръгнеш рано сутринта.

— Сигурна ли си, че ще приютиш господин за през нощта? Хората ще се разприказват — с широка усмивка каза Остин.

Тя му се ухили. В очите й горяха хулигански пламъчета.

— Надявам седа се разприказват.

Остин се събуди малко преди зазоряване и стана от дивана. Пиа го чу да се размърдва и веднага му приготви закуска. Направи му гигантски картофен омлет с пушена риба и сладки. След това му уви обяд от студено месо, сирене и ябълки и го изпрати по живо по здраво, като преди това го накара да обещае, че ще се върне.

Селото се събуждаше. Двама рибари на път към лодките си му махнаха от пикапите си, докато отваряше вратата на колата. Ключовете се изплъзнаха от пръстите му, докато им махаше в отговор — и когато се наведе да ги вдигне, ноздрите му усетиха миризмата и той чу тихо „кап-кап“. Застана на колене и погледна под колата — там миризмата бе още по-силна. Течността капеше от чисто срязания маркуч на спирачките. Той изсумтя и отиде до кея, за да потърси механик. Шефът на пристанището каза, че щял да се обади, и скоро се появи един върлинест мъж на средна възраст.

След като огледа пораженията, механикът стана и му подаде парче маркуч.

— Май някой не си пада по теб.

— Няма ли начин да е случайност?

Островитянинът посочи мястото, където излизащият от селото път минаваше покрай ръба на скалата, и поклати глава.

— Щеше да полетиш сред птиците още на първия завой. Е, поне не е проблем да се оправи.

Спирачките бяха готови за нула време. Когато Остин понечи да му плати, човекът махна с ръка.

— Не е нужно, нали си приятел на Пиа.

— Хората, които са го направили, може да научат, че съм бил у нея — каза Остин. — Дали пък да не се обадя в полицията?

— Тук няма такова чудо. Не се безпокой, ще се грижим за нея.

Остин му благодари отново и потегли. Гледаше през огледалото за задно виждане скалата на входа на пристанището и прехвърляше мислено събитията по време на краткия си престой в Скаалсхавн. Тръгваше си оттук с повече въпроси, отколкото отговори. Погледни на нещата откъм светлата им страна, помисли си той с усмивка. За сметка на това пък си бе спечелил страхотни нови приятели.

Пол Траут стъпи на палубата на траулера на Нийл и го огледа с опитно око. Видяното го изненада. Нийл бе очарователен дърдорко и пиянде, но се оказа и съвестен рибар, който се гордееше с лодката си. Следите от грижите му можеха да се видят навсякъде. Прясно боядисаното дърво блестеше. Палубата бе излъскана и по нея не се виждаше нито едно мазно петно. Ръждата се държеше изкъсо. Лоцманската кабина имаше най-модерното оборудване за откриване на риба и навигация.

Траут го похвали за състоянието на лодката му и рибарят грейна като баща, на когото са му казали, че първородното му дете му е одрало кожата. Скоро двамата си разказваха морски истории. В един момент, когато Нийл не можеше да ги чуе, Гамей вдигна вежда и отбеляза: