Чтение онлайн

След няколко секунди объркването й се засили още повече — тръгнаха по асфалтиран път към гъстата гора, която се изправяше пред тях като тъмна стена. Когато обаче стигнаха на няколко метра от дърветата, чест от гората изчезна и на нейно място се появи правоъгълник от ослепителна бяла светлина. Тери закри очи. Когато свали ръце, видя движещи се хора. Сякаш ги гледаше през врата към някакво друго измерение.

Вкараха ги през вратата в огромно ярко осветено помещение с висок куполовиден таван. Тя погледна назад и когато правоъгълникът с гората изчезна, разбра, че се намират в сграда, направена невидима чрез хитроумен камуфлаж. И макар сама по себе си постройката да представляваше чудо на архитектурата, онова, от което дъхът й спря, бе огромният сребристобял дирижабъл под купола.

И тримата се взряха изумени в приличащото на торпедо чудовище — бе по-дълго от две футболни игрища. Опашката му изтъняваше до острие с четири триъгълни стабилизиращи перки. Имаше аеродинамична форма въпреки огромните си размери. На подпорите под търбуха на дирижабъла бяха разположени четири двигателя. Самият дирижабъл бе кацнал върху сложна система от подпори. Десетки облечени в комбинезони хора се суетяха около грамадната машина. Охраната подкара пленниците към заобления нос на цепелина, който се извисяваше над главите им, сякаш всеки миг щеше да рухне отгоре им и да ги смаже. За миг Тери си помисли, че сигурно точно така се чувства буболечка, преди да бъде смачкана от обувка.

Малко под носа на кораба бе разположена дълга и тясна контролна кабина с големи прозорци. Наредиха им да се качат в нея. Вътрешността й напомни на Тери за корабна рубка, включително с щурвала и компаса. Вътре стоеше някакъв мъж и даваше заповеди на неколцина други. За разлика от хората от охраната, които изглеждаха като направени по калъп, той бе висок и кожата му сякаш бе обработена с белина. Главата му бе обръсната. Той се обърна към доведените пленници, изгледа ги през тъмните си очила, после остави електронния бележник, който държеше, на един плот.

— Виж ти, какво удоволствие. Спасителният отряд на SOS. — И се разсмя. Гласът му бе студен, като духащ откъм ледник вятър.

Райън отговори, сякаш не бе чул подигравката.

— Казвам се Маркъс Райън, директор на „Пазители на морето“. Това са нашият юридически съветник Тери Уелд и развойният директор на SOS Чък Мърсър.

— Не е нужно да минаваме през цялото това изброяване на имена, длъжности и серийни номера. Много добре зная кои сте — каза мъжът. — Да не си губим времето. В света на белите хора съм известен под името Фредерик Баркър. Моят собствен народ ме нарича Тунук.

— Значи и вие, и останалите тук сте ескимоси? — попита Райън.

— Невежите ни наричат по този начин. Всъщност ние сме киолая.

— Не се вмествате в стереотипа за ескимос.

— Наследил съм гените на капитан на китоловен кораб от Нова Англия. Онова, което започнало като унизителна спънка, ми даде възможност да премина без излишни въпроси във външния свят и да бъда от полза за киолая.

— Какво е това там? — попита Райън и кимна нагоре.

— Прекрасен е, нали? „Ницше“ бил построен тайно от немците, за да стигне до Северния полюс. Възнамерявали да го използват за рекламни полети. Бил напълно оборудван да приема пътници, готови да платят скъпо и прескъпо, за да летят с него. Когато се разбил, моят народ помислил, че това е дар от небето. В известен смисъл се оказали прави. Похарчих милиони за реставрирането му. Внесохме подобрения в двигателите и капацитета им. Балоните за съхраняване на газ бяха сменени с нови, способни да поберат милиони кубични метри водород.

— Мислех си, че използването на водород е приключило с края на „Хинденбург“ — каза Мърсър.

— Германските кораби са пропътували безпроблемно хиляди километри с водород. Спрях се на него заради теглото на товара ми. Водородът има два пъти по-висока товароподемност от хелия. С помощта на най-простия атом, Народът на Северното сияние ще постигне заслуженото си величие.

— Говорите със загадки — каза Райън.

— В никакъв случай. Според легендата киолая били родени в северното сияние, а инуитските племена се страхували от него и го смятали за зло. За съжаление, вие и приятелите ви скоро ще научите, че тази репутация е съвсем заслужена.

— Смятате да ни убиете, така ли?

— Киолая не държат пленници, когато не са им необходими.

— А селяните?

— Както казах, ние не държим пленници.

— Щом сме обречени, защо не удовлетворите любопитството ни и не ни обясните къде точно е мястото на тази летяща антика във всичко това?

Бледите устни на Баркър се разтеглиха в студена усмивка.

— Нашият герой гъделичка суетата на негодяя с надеждата да пристигне тежката артилерия. Не си правете труда. Вие и приятелите ви ще живеете само докато имам нужда от вас.

— Не ви ли е интересно как научихме за плановете ви?

В отговор Баркър каза нещо на някакъв странен език и водачът на охраната пристъпи напред, и му подаде един от пластичните взривове, които Мърсър бе приготвил така грижливо.

— Да не би да сте искали да се занимавате с минно дело?

Райън не му остана длъжен.

— Не, по дяволите! Смятахме да пратим разработката ви по дяволите, точно както направихте с нашия кораб.

— Прямо и недвусмислено, както обикновено, господин Райън. Но не мисля, че ще имате шанс да гръмнете празничните си фойерверки. — Гласът на Баркър бе изпълнен с презрение. Той метна експлозива на горилата си. — И какво точно знаете за нашата „разработка“?

— Знаем всичко за експериментите ви с генетично модифицираната риба.

— Това е само част от големия ми план — каза Баркър. — Нека ви обясня какво предстои в бъдеще. Довечера този кораб ще се издигне в небето и ще полети на изток. Резервоарите му ще бъдат напълнени с генетично модифицирани риби от няколко вида. Той ще разпръсне моите създания в морето като фермер, засяващ семена в нивата си. След няколко месеца местните видове ще измрат. Ако пилотният проект успее — а аз очаквам точно това, — ще последват подобни засаждания във всички океани. След време по-голямата част от рибата на световния пазар ще се произвежда според нашите патентовани генетични банки. Ще разполагаме с почти пълен монопол.