Чтение онлайн

Найтхоук рязко пое дъх.

— Това е езерото и моето село!

— Използвах координатите, които ми даде господин Остин, и ги въведох в сателит — обясни Агирес. — Все пак съм объркан. Както можете да се убедите, няма и следа от хангара, за който споменавате.

— Имахме същия проблем със сателитните снимки, които разглеждахме — каза Остин. — Но компютърният ни модел показва, че мястото е точно това.

Найтхоук стана, отиде до екрана и посочи един участък от гората в близост до езерото.

— Тук е, сигуренсъм. Ето, можете да видите мястото, където са разчистени дърветата, а ето там е кеят. — Объркването му бе очевидно. — Но там, където би трябвало да е хангарът, има само дървета.

— Разкажи ни отново какво видяхте онази нощ — каза Остин.

— Куполът беше огромен, но го видяхме едва след като се появи цепелинът. Повърхността му беше покрита с панели.

— Панели? — повтори Дзавала.

— Да, като на геодезически купол. Като онзи, който построиха за Олимпиадата в Монреал. Стотици панели.

Дзавала кимна и каза:

— Не предполагах, че технологията на адаптивен камуфлаж е напреднала толкова.

— По-скоро говорим за същинска невидимост. — Остин посочи екрана.

— Добро предположение. Адаптивният камуфлаж е нова техника. Повърхността, която искаш да скриеш, се покрива с плоски панели, които усещат околното пространство и променящата се светлина. След това сензорите прожектират върху панелите онова, което са видели. Ако стоиш на земята и гледаш подобно нещо, ще видиш единствено дървета — затова куполът се е слял с гората. Очевидно някой се е сетил и за сателитните снимки. Не е особено трудно върху панелите на покрива да се прожектират върховете на дърветата.

— Джо, така и няма да престанеш да ме изненадваш с тайните си познания. — Остин поклати глава.

— Мисля, че го четох в „Популярна механика“.

— Въпреки това може би разрешихте загадката — каза Агирес. — Нощем панелите, за които спомена господин Дзавала, биха могли да се програмират за разсеяна тъмнина. Господин Найтхоук е успял да види сградата едва след като куполът се е отворил за цепелина. Има и още нещо, което би могло да ви заинтересува: направените по-рано фотографии. — Агирес включи друга въздушна снимка. — Тази е направена вчера. В ъгъла виждате очертанията на малък самолет. Ще увелича тази част.

Изображението на хидроплана изпълни целия екран. На брега на езерото можеха да се различат четири фигури.

— Самолетът изчезна малко след заснемането на фотографията, но вижте тук.

Появи се ново изображение: на малка лодка с трима души в нея. Единият човек в лодката — жена — гледаше към небето, сякаш знаеше, че някой ги наблюдава от космоса.

Острият слух на баска долови тихата ругатня на Остин и той повдигна гъстите си вежди.

— Мисля, че се досещам кои са тези хора — обясни Остин. — И ако съм прав, това може да усложни нещата. За колко време можем да стигнем там?

— За около два часа. Междувременно ще ви покажа какво мога да предложа.

Поведе ги от салона надолу по широка стълба към ярко осветен вертолетен хангар.

— Разполагаме с два хеликоптера. Обикновено използваме цивилния в задната част. Този — „Морска кобра“ — го държим в резерва, ако се случи нещо непредвидено. Испанските военноморски сили поръчаха десетина бройки от този модел и благодарение на връзките си успях да отклоня един. Носи стандартното въоръжение. — Агирес говореше като търговец на автомобили, изброяващ екстрите на някой буик.

Погледът на Остин се плъзна по военноморската версия на армейския „Хюи“, по ракетната установка и многоцевната картечница под късите криле.

— Стандартното въоръжение ще свърши идеална работа.

— Много добре. Синовете ми ще придружат вас и приятеля ви в еврокоптера, а кобрата ще ви следва в случай, че се нуждаете от подкрепление — каза Агирес и се намръщи. — Боя се, че някой достатъчно умен да използва такъв хитър камуфлаж, разполага и с най-добрата технология за засичане. Възможно е да имате посрещачи. Дори тежковъоръжен хеликоптер може да се окаже уязвим.

— Съгласен съм — каза Остин. — Затова ще пътуваме по суша. Ще кацнем в изоставения дърводобивен лагер и Бен ще ни отведе през гората до целта ни. Предполагаме, че ще очакват посещение откъм езерото, както е направил Найтхоук, затова ще ги изненадаме отзад. Ще се измъкнем по същия начин — да се надяваме, заедно със семейството и приятелите на Бен.

— Това ми харесва. Просто като замисъл и изпълнение. Но какво ще правите, като стигнете до целта си?

— Това е трудният момент — отвърна Остин. — Не разполагаме с друго, освен с разказа на Бен и снимките. Ще се наложи да импровизираме, но няма да ни е за първи път.

Агирес не изглеждаше разтревожен.

— Е, тогава предлагам да започваме.

Направи знак на Диего и той отиде до телефона при батареята бутони. Каза няколко думи в слушалката и започна да натиска копчетата. Разнесе се бръмчене на двигатели, зави сирена и таванът бавно се плъзна настрани. Подът започна да се издига и всички заедно с хеликоптера се озоваха на нивото на палубата. Екипажът вече бе притичал да подготви кобрата за действие.

Корабът, който доктор Трокмортън използваше за проучването си — преоборудван къс широк траулер, използван от Канадската риболовна служба — бе завързан почти на мястото, където се бе намирал траулерът на Майк Нийл при първото им посещение на пристанището.

— Ако трябва да цитирам великия йога Бера, „Това е като deja vu, всичко започва отначало“ — каза Траут, докато двамата с Гамей вървяха по подвижното мостче към палубата на изследователския кораб.

Гамей огледа унилото пристанище.