Чтение онлайн

— Не знам дали Джо беше трезвен или не, но не оплеска ли нещата при последната гонка? — попита той.

— Не съм го гледал.

— Сигурно си изпуснал нещо, братко. Не положи никакви усилия. В далечния край на пистата конят му спираше на всяко препятствие, макар че беше един от най-добрите. И сега, както виждаш — той посочи с бутилката, — мисля, че Джо сърба попарата, която сам е надробил.

— Мъжът притежава Болинброк — казах аз.

— Така е. Същите цветове. Какъв глупак е Джо. Собственици с пет или шест прилични коне вече не растат по дърветата.

Клифърд Тюдор беше почти привършил. Обърна се встрани и можахме да чуем края на забележките му:

— …и мислиш, че можеш да ме правиш на глупак и после да изчезнеш. Комендантите могат да ви отправят общо предупреждение, доколкото знам.

Той мина край нас, като ми кимна за поздрав, което ме изненада, и продължи.

Джо се облегна на стената, сякаш търсеше опора. Изглеждаше като болен. Направи няколко несигурни крачки към нас и заговори, без да се съобразява, че комендантите и членовете на Националния ловен комитет можеха лесно да го чуят.

— Тази сутрин ми се обадиха по телефона. Както винаги същият глас. Каза „Не печели шестата гонка“ и затвори, преди да успея да кажа нещо. И после онази бележка „Болинброк, тази седмица…“. Не я разбрах… не спечелих гонката и сега мръсният му баровец казва, че ще си намери друг жокей… а комендантите започват разследване на ездата ми… и просто ми става зле.

— Пийни малко шампанско — каза Дейн окуражаващо.

— Не бъди толкова глупаво състрадателен — каза Джо и се отправи към съблекалнята.

— Какво става, по дяволите? — каза Дейн.

— Не знам — отвърнах озадачен и много по-заинтересуван от бедите на Джо, отколкото бях преди. Телефонното обаждане не съвпадаше с бележките, помислих си. Едното касаеше бизнеса както обикновено, другото заплашваше с отмъщение.

— Чудя се дали Джо ни казва истината? — подхвърлих.

— Много вероятно е да крие нещо — каза Дейн, като престана да се интересува от въпроса.

Дойде един от комендантите и ни напомни, че дори след Шампионата по състезания с препятствия пиенето в стаята за претегляне не е желателно и ако сме обичали, да се преместим в съблекалнята. Дейн се подчини, но аз бях свършил чашата си и излязох навън.

Пит, все още ограден от купчина приятели, беше решил, че е време да се прибира у дома. Приятелите не се съгласяваха. Баровете около хиподрума все още са отворени, казваха те.

Насочих се право към Пит и той ме използва като извинение да се измъкне.

— Уха, какъв ден! — възкликна той, като попи челото си с бяла носна кърпичка и хвърли угарката от пурата си.

— Чудесен ден — съгласих се, като го погледнах внимателно.

— Може да махнеш тревожния вид от лицето си, Алън, момчето ми. Трезвен съм като съдия и сам ще шофирам до вкъщи.

— Добре. В такъв случай нали няма да ти е трудно да ми отговориш на един малък въпрос?

— Давай.

— С кой конски фургон бе докаран Пелиндръм в Челтнъм?

— А? Наех един. Имам пет бегача днес. Бегачът, кобилата и черният скопен кон пристигнаха с моя фургон. Трябваше да наема един за Пелиндръм, а с първия пътуваше онзи младият, който днес язди Дейн.

— Откъде го нае?

— Защо питаш? — рече Пит. — Знам, че е малко стар и по пътя е пукнал гума, както ти казах, но нищо лошо не е причинил на коня. Не би могъл да му стори нищо, защото иначе нямаше да може да спечели гонката.

— Не, няма нищо общо с това — казах. — Просто исках да зная откъде идва фургонът.

— Не си струва да се купува, ако това имаш предвид. Много е стар.

— Пит, не искам да го купувам. Само ми кажи откъде го нае.

— От фирмата, откъдето обикновено наемам фургони — „Литълпетс ъф Стейнинг“. — Той се намръщи. — Чакай секунда. Отначало ми казаха, че всичките им фургони са наети вече; после добавиха, че могат да ми осигурят конски фургон, ако нямам нищо против, че е стар.

— Кой го докара тук? — попитах.

— Ами един от техните редовни шофьори. Малко ругаеше, че са го накарали да кара такъв стар кокошарник. Каза, че фирмата е закупила от аукцион в Челтнъм два хубави конски фургона преди седмица, и не скри лошото мнение за шефовете си.

— Познаваш ли го добре?

— Добре е силно казано. Често шофира наетите фургони, това е всичко. И винаги е недоволен от нещо. Защо толкова се интересуваш?

— Може да има нещо общо със смъртта на Бил — казах, — но не съм сигурен какво. Можеш ли да разбереш откъде наистина идва фургонът? Да питаш фирмата за наемане? И не споменавай за мен, ако обичаш.

— Важно ли е? — попита Пит.

— Да.

— Тогава ще им звънна утре сутринта — отвърна той.

Веднага след като ме срещна на следния ден, Пит рече:

— Питах за конския фургон. Принадлежал на някаква ферма близо до Стейнинг. Взех адреса и името. — Бръкна с два пръста в горния си джоб на сакото, извади малко парче хартия и ми го подаде. — Фермерът го използва да вози наоколо ловните си коне и детското си шоу със скачачите през лятото. Понякога позволява на фирмата да наема фургона, ако в момента няма нужда от него. Това ли те интересуваше?

— Да, благодаря ти много. — Сложих листчето в портфейла си.

До края на състезанията повторих историята с жицата поне още десетина пъти с надеждата, че някой би могъл да знае защо е била сложена там. Историята бързо се пръсна между присъстващите на състезанията.

Разказах я и на Лю Панейки, елегантният букмейкър, който обикновено приемаше залозите ми. Обеща да „преслуша момчетата“ и да ми каже, ако разбере нещо.

Разказах случката и на Калвин Боун, професионален комарджия, чийто нюх за мръсни дела не бе по-слаб от този на хрътките.