Чтение онлайн

Спря, очите му бяха втренчени в мен, като ме преценяваше.

— Бихте ли искали да ми помогнете при съпоставянето на данните, които вече съм събрал? — попита той.

— Ами… аз… хъм… — започнах.

— Предположих, че няма да искате — тлъстинките на чичо Джордж отново заиграха. — Несъмнено ще предпочетете да разходите Кейт.

Чудех се как леля Деб ще реагира на подобно предложение, това беше истински дар. И така в три часа аз и Кейт се оказахме близо до големия гараж зад къщата, вече изслушали напътствията на леля Деб да не закъсняваме за чая.

— Помниш ли, че преди седмица ти разказвах за това как умря Бил Дейвидсън? — казах аз, докато помагах на Кейт да отвори вратите на гаража.

— Как бих могла да забравя?

— Случайно да си споменавала за това на някого следващата сутрин? Няма особена причина да си го правила… но все пак много бих искал да знам дали все пак не си споделила с някого.

— Не мога да си спомня — смръщи изящното си носле, — но мисля, че не съм. Разбира се, казах на леля Деб и на чичо Джордж на закуска. Не мога да се сетя за някой друг. Не съм мислила, че това е някаква тайна — гласът й се повиши към края на изречението.

— Не е — отвърнах успокояващо, като притварях обратно вратата. — С какво се занимаваше чичо Джордж, преди да се пенсионира и да се заеме с антропологията?

— Пенсиониран? — каза тя. — О, това е само една от шегите му. Той се е пенсионирал, когато е бил около трийсетгодишен, веднага след като е наследил огромен личен доход от баща си. Вече десетилетия наред той и леля Деб обикалят всеки три години света, като събират всички онези отвратителни реликви, които ти е показал в кабинета си. Какво мислиш за тях?

Не можах да прикрия отвращението си и тя се засмя с думите:

— Аз съм на същото мнение, но никога не го оставям да заподозре това. Много е отдаден на заниманията си.

Гаражът се оказа преустроен обор. Имаше достатъчно много място за четирите коли, подредени в един ред. Едната беше големият „Даймлер“, нова бледожълта кола с гюрук, моят „Лотос“ бе след него и след известно празно пространство бе паркиран стар черен кабриолет осем конски сили — общественият знак за положението им. Всичките, включително и моята, бяха идеално чисти. Кълберстън беше без грешка.

— Използваме старата кола за пазаруване в селото и така нататък — каза ми Кейт. — Тази, кремавата, е моя — прелестна е, нали? Чичо Джордж ми я подари преди година, когато дойдох от Швейцария. Нали е възхитителна? — Тя я потупа с обич.

— Може ли да излезем с твоята вместо с моята, ако нямаш нищо против — предложих. — Ще ми доставиш голямо удоволствие.

Стана й приятно. Тя вдигна гюрука, завърза синя копринена кърпа на главата си и подкара надолу към завоя, а после по пътя към селото.

— Къде да отидем? — попита тя.

— Бих предпочел към Стейнинг — отвърнах.

— Това е странно предпочитание — обади се тя. — Какво ще кажеш за морето?

— Бих искал да се обадя на един фермер в Уошингтън, близо до Стейнинг, за да го разпитам за конския му фургон — казах. И споделих как няколко мъже в един фургон се опитаха насила да изтръгнат от мен обещание да не задавам повече въпроси, свързани със смъртта на Бил.

— Това беше конски фургон, принадлежащ на един фермер в Уошингтън — завърших разказа си. — Искам да го попитам кой е наел фургона му миналата събота.

— Велики боже — каза Кейт. — Каква шегичка.

Тя настъпи педала. Седях отстрани и се наслаждавах на лицето й. Красивият профил, синият шал, развяван от вятъра, една измъкнала се къдрица от косата, играеща върху челото й, топлата червенина на добре очертаните устни. Можеше да стопи сърцето ми.

До Уошингтън имаше двайсетина километра. Влязохме в селото и спряхме, а аз попитах едни деца, връщащи се от неделното училище, къде живее фермерът Лоусън.

— Ей натам — каза по-високото момиченце, като посочи с ръка.

„Ей натам“ се оказа процъфтяваща ферма, солидна стара селска къща и голям нов обор от холандски тип, издигнат зад нея. Кейт спря колата в двора и минахме през една градинска портичка, за да стигнем до дома на стопаните. Неделя следобед не е най-доброто време да потърсиш един фермер, който може би се наслаждаваше на единственото възможно време за излежаване през седмицата, но нямаше как.

Позвънихме на вратата и след дълга пауза ни отвориха. Младолик, добре изглеждащ мъж с вестник в ръка ни погледна изпитателно.

— Мога ли да говоря с господин Лоусън, моля? — казах.

— Аз съм Лоусън — отвърна той и се прозя.

Казах, че съм научил, че дава под наем фургон за коне. Той потърка носа си с палец, докато ни гледаше отгоре.

— Много е стар — рече най-после — и зависи кога ви трябва.

— Бихме ли могли да го видим — попитах.

— Да — отвърна той, — изчакайте ме за минутка.

Чухме го да вика и един момичешки глас да му отвръща. После се появи отново, но вече без вестника.

— Той е отзад — обясни ни домакинът, като ни поведе. Конският фургон беше на открито, отчасти закрит от сеното, струпано в холандския обор. АРХ 708. Моят стар приятел.

Казах на Лоусън, че наистина бих искал да наема фургона му, но същевременно ми се ще да знам кой го е наел преди осем дни. И понеже намери въпроса ми за много подозрителен и показа, че иска час по-скоро да се освободи от нас, му съобщих причините, поради които искам да знам това.

— Това не е бил моят фургон — рече веднага той.