Чтение онлайн

Един долнопробен хотел в Солна щеше да свърши работа. Cash payment, безплатен Wi-Fi, без охранителни камери и още по-важно — без любопитни въпроси.

Манге се беше натъкнал на проблеми. Явно чертежите на сградата не бяха публични, но имаше начини това да се заобиколи. Просто се искаше малко повече време. Все някой имаше чертежите. Ако общината не искаше да ги даде, трябваше да се пробва с фирмата строител, електротехниците, пичове, които се занимават с ОВК [142] или някъде другаде. В Швеция, страната на публичността, човек рано или късно намираше това, което търси, стига да се разровеше достатъчно дълбоко. А Манге познаваше хора, които бяха адски добри в това да ровят.

Почти като че имаше своя собствена ферма за мравки в киберпространството.

Така че докато неговият BFF попаднеше на нещо, той трябваше просто да се скатава и да запълва празнините в плана си.

Като начало трябваше да реши какво точно ще направи once he was inside.

Срещата им не беше протекла така, както тя си представяше. Но все едно, така всъщност беше много по-добре. За известно време беше почти… щастлива.

Стояха и се усмихваха леко един на друг. Като при онези клиширани глупости, които всъщност мразеше. Без да отговаря директно на въпроса му, тя все пак го бе направила, просто като се усмихна.

И какво означаваше това?

Че сега имаха връзка, истинска връзка?

Така и се струваше, но не беше напълно сигурна. Чувството беше едновременно хубаво и притеснително.

И като стана дума за притеснително…

Когато получиха сметката, той бе принуден да изпразни джобовете на якето, за да открие портфейла си.

В продължение на няколко объркани, но доста развлекателни секунди, той мислеше, че го е изгубил, но, естествено, той изскочи от последния джоб.

И тогава тя видя мобилния телефон: сребрист, гладък, без копчета и тя си спомни, че вече го беше виждала веднъж, на бюрото му преди няколко седмици. И внезапно осъзна още нещо — че и напомня на един друг телефон, на който бе попаднала не толкова отдавна и който сега лежеше при изгубените вещи в полицията. Моделите страшно си приличаха, може би дори бяха идентични. Но точно когато тя протегна ръка, за да го обърне и да провери дали има номер на задната страна, той го грабна и го прибра в джоба си. Тя не можа да прецени дали той го направи нарочно, или просто в бързината, докато облекчен връщаше нещата си в джобовете.

Но цялата случка я остави с неприятно усещане.

А после дойде и това с бележката…

крещеше хартийката вътре в шкафчето и и на нея отново и беше трудно да го отрече.

Тя беше ядосана. Не, ядосана не беше правилната дума, по-скоро побесняла. Въпреки опитите и да бъде искрена, да поеме отговорност за това, което в действителност се бе случило онази вечер, бележките продължаваха да се появяват. Същите бели залепващите се листчета с логото на полицията, същият добре познат почерк с червено мастило.

Този път не по-малко от четири предупреждаващи удивителни, като че самото съобщение не беше ясно като бял ден. Тази глупост трябваше да приключи!

Така че какво да направи?

Единственото, което и идваше на ум, беше отново да опита да стигне до дъното на това, което я измъчваше. Да си каже всичко веднъж завинаги, без извинения или измъквания.

Беше пробвала няколко пъти, беше набрала номера, но в последния момент я беше хванало шубето и бе затворила при включването на секретаря.

Така или иначе, трябваше да стане след смяната и.

В момента правеха курсове между „Арланда“ и Сити. Важните клечки от ЕС пристигаха и заминаваха постоянно, откакто председателството на Швеция влезе в сила. Земеделието и рибарството вече бяха уредени, министрите на околната среда работеха с пълна сила, а след няколко дни положението щеше да стане още по-сериозно, тъй като идваше време за среща на външните министри.

Вахтола вече беше предупредила, че на път е някоя наистина голяма клечка, вероятно от Америка или Русия. Може би и двете?

Спряха пред „Гранд Хотел“, слязоха бързо, обходиха околността с погледи зад слънчевите очила и кимнаха кратко на стационарния екип, който ги посрещна на входа.

Всичко мина спокойно, изпратиха виповете вътре и после продължиха нататък към следващата дестинация. Работеха на пълна скорост, без почти никакво време за мислене. Устройваше я перфектно!

HP чу пиукането от лаптопа и скочи от леглото.

„Нямаш представа колко си прав, Манге“, измърмори HP, стиснал зъби.

Badboy.128 says: Но??

Farook says: Значи си се досетил, че има „но“

Farook says: Ами, след малко сръчни фокуси уредихме един чертеж, не питай как.

Освен това познавам един пич, който може да ти помогне.

Badboy.128 says: Чертеж

пич

Badboy.128 says: Първият път като изнамери хитрец, който да ми помогне се озовах във филм на шибания Алфред Хичкок, така че малко се колебая по тая част…

Farook says: Това е различно. Рехиман е брат, познавам го от джамията. Идва с личната ми препоръка a friend of ours, capisce?

Badboy.128 says: Окей слушам…

Farook says: Той е експерт по системи за сигурност, гарантирано един от най-добрите в страната, може би в света. Човекът е жесток! Занимава се с това ежедневно и му плащат тлъсто. Разработва системи за въоръжените сили, ченгетата, you name it!

Badboy.128 says: Защо ли имам усещането, че се задава едно дебело Но???

Farook says: той е доста специален…

Badboy.128 says: Here we go… последния път, когато го каза почти ми смачкаха мозъка с една Чесна, благодаря, но не благодаря, просто ми прати чертежите по мейла, моля…

Farook says: Не е толкова зле, колкото звучи, просто му куца малко социалната компетентност. Има трудности с междуличностните взаимоотношения.

Badboy.128 says: На шведски, ако може, докторе…!

Farook says: Форма на аутизъм, може да се каже. Ас в областта си, но когато трябва да си отвори устата, се чувства като върху тънък лед. Горе-долу като теб, само че на обратно

Badboy.128 says: Супер яко, Манге.

Farook says: Всъщност да, ти и Рехиман сте като evil twins, ако ви кръстоса човек ще се получи приказлив гении:

Farook says: IMHO [143] той така или иначе е единственият, който може да те вкара, защото предполагам, че искаш да влезеш вътре? Видях чертежите и няма грам шанс да се справиш сам, братко, казвам го като твой загрижен приятел. Рехиман is your best shot!

Badboy.128 says: *sigh*

Badboy.128 says: окей прати ми мобилния му номер и чертежите…

Farook says: Addaboy [144] !

Badboy.128 says: Нещо ми подсказва, че ще съжалявам за това…

Пет дни и все още ни гък от Хенке. Беше обещал да се обади, когато пристигне. Вярно, беше казал, че няма да пътува по най-прекия път, но все пак пет дни без признаци на живот. Беше си притеснително.

Друго нещо, което започваше да я тревожи, колкото повече мислеше за него, бяха проклетите мобилни телефони. Безспорно си приличаха много. Но какво означаваше това?

В най-добрия случай нищо. Може би по магазините се продаваха такива модели и Мике просто си бе купил такъв; или пък тя чисто и просто не бе видяла добре.