Чтение онлайн

— И?

— Казвам на камерата да запише малък откъс и после да го пусне да се върти, вместо да праща жива картина на сървъра. Горе-долу като в старите филми, където някой слага полароидна снимка пред обектива на камерата.

— И какво, сървърът не разбира ли, че получава запис, а не истински кадри?

За няколко секунди Рехиман погледна HP, като че той беше някаква необикновена жаба, която е на път да дисектира.

— Не — отвърна той безизразно и продължи с тракането.

Пазачът мина покрай ъгъла, продължи към страничния вход и долепи ръката си до четеца. Няколко секунди по-късно вече беше изчезнал вътре в сградата.

Рехиман отвори вратата на колата и без да каже и дума, закрачи бързо натам.

HP беше принуден почти да тича, за да го настигне. Тоя пич очевидно не го слушаше много главата, но същевременно очевидно го правеше.

— И какво ще правим сега? — прошепна HP, когато застанаха пред страничния вход.

На стената се намираше биометричният четец, метална кутия със стъкло отпред, до която пазачът преди малко бе допрял ръката си, за да бъде пуснат.

Без да отговаря, Рехиман извади флакон спрей от чантата и бързо окъпа стъклената плоскост. После взе малък стоманен термос, от който извади малко прозрачна глина за моделиране и я разстла по четеца.

Стъклената плоскост се пробуди и започна да свети.

HP вече не можеше да си мълчи.

— Какво, по дяволите, правиш?!

Рехиман му хвърли още един изследователски поглед.

HP реши да перифразира въпроса.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш, Рехиман?

— Спреят кара отпечатъците на пазача да изпъкнат, след което покривам четеца с балистично желе, което има същата консистенция и температура като човешката кожа. Четецът улавя топлината, текстурата и отпечатъка на обекта, който се допре до него и ако те съвпадат с базата данни, то вратата се отваря.

Същият безчувствен тон, без ни най-малка следа от вълнение или напрежение. Този съвсем беше изперкал! Това никога нямаше да проработи!

Отчетливо щракване откъм ключалката рязко промени мнението му.

— Д’еба, ти си гений, Рейнман! — ухили се HP, когато влязоха вътре.

Към тях мигаше още една камера и HP вдигна въпросително вежди към съучастника си. Естествено, геният не схвана такъв прост жест, но той реши да не пита. Сигурно и тази камера вървеше на плейбек. Пращаше стари кадри на празно стълбище, отново и отново.

Кой каквото ще да говори — Рейнман може и никакъв да го нямаше в социалната игра, но щом ставаше дума за техника, той очевидно беше шибаният Хари Потър.

Когато наближиха „Линдхагенсплан“, тя усети как пулсът и се ускорява. Този път виповете бяха кацнали на Брома, така че пътят беше като дежа вю.

Или не…

Още при „Транебергсбрун“ тя беше започнала да оглежда виадуктите от другата страна на пролива. Взирайки се в далечината, тя се опита да види дали някой чака горе. Но разстоянието и тъмнината правеха невъзможно да се установи дали ги дебне опасност.

И когато се приближиха, тя го видя. Самотна фигура, горе на същия мост, където бе стоял Хенке.

И внезапно сърцето и заби панически.

— Има някой на моста — каза тя с учудващо спокоен глас.

— Ммм… — съгласи се Викстрьом, който беше нейният шофьор, и намали скоростта.

— Алфа 101, забавяме темпото. На моста стои човек — каза тя в микрофона.

Все още беше изненадана, че гласът и може да звучи толкова спокойно. Вътре в нея беше хаос. Искаше да изкрещи на Викстрьом, че не може да диша, че той трябва да спре и да я пусне навън. Незабавно!

— Алфа 102, разбрано — отговориха от ВИП-колата зад тях и увеличиха разстоянието. — Внимавайте, 101.

Мостовете се приближаваха все повече.

Фигурата продължаваше да стои до мантинелата, напълно неподвижна. Сега, когато бяха по-близо, тя можеше да види повече подробности. Изглеждаше като че човекът държи нещо в ръцете си.

Подминаха още една врата и нова камера и изведнъж се озоваха в дълъг коридор. Всичко, което ги посрещна, беше сив линолеум и няколко слаби флуоресцентни лампи. Нямаше пищящи аларми, мигащи крушки или трополене на стъпки от охранителен отряд. Всичко вървеше като по релси! HP не можа да не надникне през една от еднотипните, кафяви врати, които опасваха стените на коридора. Само един sneak peak!

Фигурата горе протегна ръка през парапета, пръстите му бяха сплетени около тъмния предмет.

„Оръжие!“ помисли си тя почти истерично и сложи ръка на дръжката на пистолета, закрепен за дясното и бедро.

Разстоянието вече беше малко и тя забеляза как Викстрьом хвана волана по-здраво. Ребека все още държеше микрофона в лявата си ръка, кокалчетата и се белееха около черната пластмаса.

„Вземи решение, Нормен!“ крещеше глас в главата и.

Но тя беше напълно парализирана.

Точно когато минаваха покрай моста, Викстрьом зави рязко наляво. Тя несъзнателно се сви в същата посока, за да избегне атаката.

Отминаха моста, а две секунди по-късно същото направи и колата, която ги следваше и която бе повторила маневрата им.

Нищо не се бе случило.

И внезапно Ребека осъзна какво държеше в ръце човекът горе. Мобилен телефон.

Стаята беше празна, без абсолютно никакви мебели. Ако се съдеше по слоя прах по перваза на прозореца, никой не беше чистил от месеци, може би дори години. Бърза проверка на още няколко врати даде същия резултат.

Целият етаж изглеждаше изоставен, нямаше дори един кашон или чувал за боклук със зарязани вещи. Единственото, което говореше, че мястото поне в даден момент е било населено, беше неясен постер, който той намери закачен на една стена в последния офис.

Мотивът му изглеждаше познат, мъж с черно палто и бомбе, с лице скрито от зелена ябълка. Зад мъжа хоризонтът се изпълваше бавно с мрачни облаци, като че се задаваше буря.

По някаква причина картината го накара да изтръпне.

Това място всъщност беше адски creepy!