Чтение онлайн

Той се хвърли под работната маса и изтръгна USB-паметта от компютъра. Изправяйки се обратно, удари главата си в плота, препъна се в офис стола и беше напът да се просне по лице на пода. В последния миг се улови за масата, издърпа се на колене и опита отчаяно да извърне глава. Но беше твърде късно. Погледът му бе привлечен неумолимо към монитора, както обречено насекомо към UV лампа.

Бягай, крещеше ужасен малък глас в ухото му.

Изчезвай, по дяволите, глупак!

Но тялото не му се подчиняваше.

Вместо това той остана на колене пред монитора с полуотворена уста и очи, ококорени като топчета за пинг-понг, докато мозъкът му поглъщаше това, което се случваше на екрана.

Отвори се нов прозорец на програма и започна да тече слайд шоу. Копи-пейст на заглавия от различни новинарски сайтове:

Разпозна всичко, самият той бе издирил статиите, беше извадил най-важното и го беше записал на USB паметта.

После изведнъж последваха нови изрезки, такива, които не си спомняше:

Заглавията изчезнаха и бяха заменени от лаконични текстови съобщения:

В мига, в който осъзна, че четеше собствения си есемес трафик, текстът изчезна от монитора и бе заменен от движещи се образи.

Добре позната фигура, която отмъква чадър от торба.

CUT

Кортеж конници по улиците на Стокхолм.

CUT

Облечена в черно фигура върху мотопед.

CUT

Цивилен полицейски автомобил, който се преобръща на slow motion.

CUT

Горяща къща в гората.

CUT

Мършоядни птици, кръжащи над пясъчни дюни.

И накрая:

Силуетът на възрастен мъж с шапка, който се открояваше на фона на покрита със сняг горичка, пълна с примигващи фенери.

Внезапно екранът почерня. Но HP все още не можете да отлепи поглед. Стоеше неподвижно пред монитора, затаил дъх и чакаше. Когато съобщението най-накрая се появи, той за малко да се напикае:

Тя трябваше, разбира се, да опита да се свърже с него, той все пак беше неин брат. Трябваше да каже на Стигсон да вземе проклетия си правилник и да си го завре в…

Но всъщност вече беше опитала. Дебна го почти цяла пролет, звъня му, писа му и няколко пъти тропа по вратата на апартамента му. Той беше там, знаеше го. Жилището миришеше на обитавано, а не на застояло, както през месеците, докато той беше заминал.

От улицата на два пъти бе забелязала примигваща светлина от телевизор горе в апартамента, но той въпреки това не беше отворил.

Освен това по някое време през зимата явно беше сменил бравите, защото резервните и ключове вече не пасваха. Беше и ядосан. И тя знаеше точно защо…

Не одобряваше контакта и с Таге Самер. Той знаете много добре защо тя харесваше стария мъж, и именно поради същата причина Хенке беше принуден да го ненавижда, без дори да му даде шанс.

Чичо Таге напомняше за татко…

Но макар че Хенке беше твърдоглав идиот, тя беше задължена да му помогне.

Да направи каквото можеше, за да го спаси от него самия.

Тя изнамери номера в тефтерчето, поколеба се няколко мига и накрая го набра.

Беше идиотска идея. Но нямаше избор…

Той отговори след първия сигнал:

— Охранителен отдел, Рунеберг!

— Здрасти, Луде, Ребека е. Сори, че ти звъня толкова късно, но заложих на това, че работиш…

— Ама здравей, Нормен! М’да, светнали сме нощните лампи и работим по тъмно. Затрупани сме до шията, както знаеш. Да не би да звъниш, за да кажеш, че си размислила? Копнееш да се завърнеш в кораба-майка?

Гласът на Рунеберг звучеше точно както обикновено, което направи продължението малко по-лесно.

— Не, не съвсем. Все още обмислям предложението — излъга тя. — Исках да те помоля за една услуга, Луде… Малко деликатна.

— Ммм.

Стори и се, че чу офис столът да изскърцва, докато той изпъва едрото си тяло.

— Става дума за брат ми…

— Обади ми се на мобилния след десет минути — интонацията му незабавно зазвуча съвсем различно.

— К-какво…

Но той вече беше затворил.