Чтение онлайн

— Н-но, не разбирам? Свързано ли е с „Грандхотел“?

Ребека хвърли бегъл поглед към Томас и се обърна обратно към Блек.

Той не трепваше.

— Ти стреля във въздуха — изръмжа Томас, — вместо да реагираш срещу извършителя, ти умишлено създаде суматоха, за да ми попречиш да го обезвредя. Първоначално не можахме да разберем действията ти, но информацията, която получихме впоследствие, изяснява всичко.

На Ребека и беше трудно да възприеме казаното. Те сериозно ли искаха да кажат, че тя е тази, която е направила грешка? Че се е опитала да защити…

— Хенрик Петершон — каза Томас. — Така се казва нападателят и освен че е заподозрян в тероризъм, също така е и твой брат, не е ли така?

Стрелката на скоростомера от цял час не беше падала под сто и седемдесет.

Повече няма да се нуждаем от услугите ви…

Копелетата я бяха изритали!

След всичко, което беше направила, след стотиците часове, които вложи, за да задвижи дейността. Изграждане на стратегии, писане на ръководства, набиране на правилните служители — да не говорим за всички безсънни нощи.

Очевидно това не означаваше абсолютно нищо.

Ако беше друго работно място, вече щеше да се е обадила на профсъюза. За да отстои своето.

Но на кого можеше да се обади сега?

Тя просто беше в отпуска и не си беше направила труда да си смени профсъюза. Полицейският синдикат едва ли щеше да помогне на частен служител. Оставаше да си намери добър адвокат.

Но с какво щеше да помогне това? Едва ли можеше да ги принуди да и върнат работата, а дори и да успееше, нямаше никакво желание да продължава да работи за човек като Томас.

Той я беше предал, това беше пределно ясно. Направи се на глупак, след което я остави да поеме удара вместо него.

Това, че мъжът с войнишкото яке е бил Хенке, беше, естествено, пълен абсурд.

Някой трябваше да е разказал на Томас за Хенке или преди, или по време на полицейския разпит.

Може би дори му бяха показали снимка? После на Томас е оставало само да каже „да, той беше“, и работата беше ясна.

Хенке вече беше разследван по подозрение в терористичен акт и ако Томас го посочеше като извършител, собствените му действия пред „Гранд“ щяха да се превърнат почти в похвални.

Да, беше нарушил закона за оръжията, но все пак беше опитал да пребори терорист.

И сигурно щеше и да успее, ако не се беше намесила сестрата на извършителя…

И хоп, тя се оказваше изкупителната жертва!

В такъв случай с когото беше говорил Томас в ареста?

Ако беше станало така, както тя си мислеше, в действителност имаше само един възможен кандидат.

Тя пъхна хендсфри слушалката в ухото си, натисна бутона за бързо набиране на телефона и изчака няколко секунди.

— Нормалмски арест, Мюрен.

— Здрасти, Мюрен, Ребека Нормен е — каза тя престорено весело.

— Здрасти, Нормен, отдавна не сме се чували. С какво може един обикновен полицай да помогне на СЕПО? — пошегува се мъжът от другата страна. Очевидно не беше чул, че е прекъснала, което я устройваше перфектно.

— Само бърз въпрос, Мюран… — започна тя.

— Shoot!

— Сутринта сте прибрали един мъж от „Грандхотел“. Чужденец, заподозрян за притежание на нелегално оръжие?

— Мммм.

Тя го чу да прелиства документи на заден фон.

— Кой го е разпитвал, знаеш ли?

— Чакай!

Още шумолене на хартия. После мъжът се върна на телефона.

— Таакаа, Нормен. Той пристигна с патрулен автомобил и щеше да бъде разпитан от Бенгтсон от дежурния отдел. Но той настоя вместо това да говори с друг колега. Един от твоите по-точно…

— Знаеш ли кой?

Тя несъзнателно затаи дъх.

— Аха, тук го пише. Той сам се е записал в книгата… Комисар Ескил Стигсон.

Не беше лесно да се замъкне дотук.

Първо беше принуден да криволичи по редица малки улички. После да прескочи няколко дъски и огради, докато се окаже в правилния вътрешен двор.

А сега се налагаше да плати цената за усилията си. Тялото го болеше, блузата му беше мокра от пот и въпреки че от’ доста време стоеше спокойно на перваза на прозореца, пулсът му отказваше да се върне напълно към нормалното си ниво.

Зачуди се дали не беше време да вземе едно от конските хапчета, които Доктор Нора му даде. Но той, глупакът, не носеше нищо за пиене, а да преглътне на сухо една от тия дълбочинни бомби не беше вариант. Така че хапчето щеше да почака…

Във всеки случай наблюдателният пост беше перфектен. Седеше във входа диагонално срещу своя собствен, в най-горната част на стълбището и с цялостен изглед към случващото се на улицата.

Полицейският бус си стоеше там, но шофьорът и цивилното ченге ги нямаше. Вероятно се скатаваха вътре.

Не бяха обикновени разузнавачи, това го беше разбрал.

Онзи със слушалката в ухото смърдеше твърде много на ченге, същото важеше и за черния минибус. По-скоро ставаше дума за униформени горили, които си бяха навлекли цивилни дрехи.

Логичният извод беше само един.

В същия миг по улицата бавно се зададе подобен автобус откъм „Хорнсгатан“. Спря пред неговата врата. Мъжът до шофьора вдигна микрофон към устата си. Секунда по-късно улицата гъмжеше от ченгета.

Входната врата се отвори и банда от отбрани напомпани орки се втурна вътре. Двама от тях носеха някакъв инструмент, който приличаше на таран.

Нямаше да им отнеме много време да разбият и без това разнебитената врата на апартамента му.

Освен това вече се бяха упражнили веднъж.