Чтение онлайн

Всичко беше готово.

Можеха да започват…

— Окей, тръгваме. Стискайте палци да се получи.

Три кимвания, две отчетливи от Нора и брат и и едно малко по-колебливо от Хаселквист.

— Всички ли са готови? Плочките с имената намясто ли са?

Нови кимания.

— Как е главата, Нора?

— Окей, лепилото изглежда държи.

— Добре!

HP си пое дълбоко дъх.

— Окей, тогава да потегляме…

Хаселквист изглежда се поколеба за секунда, но после запали двигателя и включи на скорост.

— Гадна работа, това с Манге — каза Нора, когато тръгнаха. — Изглеждаше добро момче.

— Да — промърмори HP.

— Наистина ли си сигурна, че не може да се е спасил? — попита Хаселквистът.

— Никакъв шанс. Когато гръмна, той беше затворен зад нас… — каза Нора.

HP преглътна буцата в гърлото.

— Освен това нали му звъняхме поне двайсет пъти, без да получим отговор.

Те излязоха на новоасфалтирания път и продължиха бавно към портата — тежка решетка, която беше прикрепена към излети бетонни колони. И сякаш това не беше достатъчно, ами и назъбена стоманена релса, широка колкото цялото пътно платно, беше фрезована в асфалта. Отгоре на колоните имаше двойни редици прожектори, а под тях ясно се виждаха алуминиевите тела на камерите. Да се опита насила да се отвори вратата с нещо по-малко от танк, би било съвършено безполезно.

Голямата жълта предупредителна табела стоеше на фронтона на малкия бетонен бункер, който явно беше самото караулно. Табелата беше отчасти покрита с черна пластмаса, но вятърът и се беше отразил зле и те без проблеми можеха да прочетат текста.

STOP

Защитен обект

Забранено:

да се влиза без разрешение,

да се снима, изобразява, описва

или измерва обектът без разрешение

Хаселквистът спря колата точно пред ясно начертаната стоп линия само на два метра от назъбената като трион релса.

HP отвори вратата, изскочи навън и отиде до прозорчето на караулното.

Униформена жена със строго изражение се вторачи в него през прозореца, който, изглежда, беше от двуслойно бронирано стъкло. Той намести внимателно фейк очилата си, след което и отправи най-приятната си усмивка.

— Охрана, с какво мога да помогна?

Гласът и беше изненадващо мелодичен и почти го извади от равновесие. Shit, тая трябваше да работи в радиото, не да кисне тука.

— Ъъ… Е-Ерик, Ерик Андершон… — започна той.

Майка му, заради мекия радио глас за малко да забрави фалшивото си име.

— От „Ремонти Андершон“ — добави той бързо. — Имали сте проблеми с два запушени филтъра. Казаха, че било спешно…

— Посещението обявено ли е предварително?

— Ами надявам се… — кимна той и добави нещо, което трябваше да представлява невинна усмивка, опитвайки се да не поглежда към камерата, монтирана в стъклото вляво от жената.

— Един момент.

Той я видя да се завърта наляво и да пише нещо на клавиатурата.

— Можеш ли да се легитимираш, Ерик?

Той кимна отново, откачи фалшифицираната си карта от пластмасовата рамка, закрепена за гащеризона, и я остави в металната кутия, която се плъзна навън изпод стъклото.

Чу се бръмчене, после кутията се прибра обратно.

От говорителя се чу бързо тракане по клавиатура.

Той хвърли бърз поглед през рамо.

Бусът изглеждаше съвсем окей, почти но-добре, отколкото си беше представял.

Стикерите с надпис Ремонти Андершон можеше и да стоят малко по-изправени, но все тая…

Нямаха време за тънкости, а освен това едва се забелязваше, когато плъзгащата се врата беше отворена.

Джеф седеше до вратата, зад него се мяркаше Нора.

Двигателят продължаваше да работи.

Още тракане по клавишите.

Хайдеподяволите, Rainman. Show us your magic!

— Би ли погледнал в камерата, Ерик?

— Естествено.

Той намести очилата си и опита да изглежда отпуснат. Съдейки по отражението в бронираното стъкло, успяваше едва криво-ляво…

Ами ако имаха от ония програми, които разпознават лица?

Мамка му, изобщо не се беше замислял за това!

Фейк очилата за четене бяха напълно окей, колкото да не прилича на снимката по афишите, но no way цайсите да заблудят програмата…

Той отново погледна през рамо, после се обърна към камерата. Капка пот се отдели от тила му и се промъкна между плешките. После още една. Само след няколко секунди братовчедите на капките щяха да се появят по челото му…

Жената погледна нагоре.

— Така, Ерик…

Той отново се усмихна, нервна, насрана усмивка, нямаше нужда да проверява отражението, за да го установи.

— Ето пропуските ви. В имейла пише пет души общо. Момчетата от Сервизния отдел трябва да ви пуснат да влезете и да излезете и не искам да чувам, че сами сте отваряли врати, разбрано?

— Абсолютно — кимна той.

— Добре, продължете надолу по хълма и следвайте табелите до Сервизния отдел. Придържайте се вдясно, ще го видите. Не забравяйте да оставите пропуските обратно, когато си тръгвате…

— О-окей, благодаря!

Кутията под прозореца спря, той прибра личната си карта и петте плочици, означени с Посетител, преди да се обърне и да тръгне към буса.

В мига, в който влезе в колата, портата започна да се отваря.

Хаселквист включи на скорост и те потеглиха бавно през върха на хълма и надолу по склона от другата страна. Пътят се врязваше стръмно в планината и гората скоро се скри от поглед.

— Бре, взе че проработи… — Хаселквистът звучеше малко по-доволен.