Чтение онлайн

Тобиас продължи спокойно:

– Дали твърденията са верни и дали това е мястото на историческите събития, е спорен въпрос. Макар да има много удобни обяснения за аномалиите - като това, че храмът на Афродита е издигнат, за да бъдат потиснати ранните християнски поклонници - църквата следва формата на един от най-важните езически райони. Фактът, че църквата се намира в пределите на града създава тема за спор, тъй като гробът на Исус е извън града.

– За нас няма значение дали е истина или не - прекъснах Тобиас.
– Разон би дошъл тук. Това е едно от най-очевидните места - ако не и най-очевидното - откъдето да започне търсенето си. Моника, може ли да поговорим?

Тя спря на стълбите, а горилите отидоха да проверят дали са ни нужни билети. Охраната беше много засилена, но все пак се намирахме на Западния бряг и напоследък имаше няколко терористични заплахи.

– Какво искате?
– попита ме.

– Устройството показва ли снимките на момента, като цифров фотоапарат?

– Не, снима само на лента. Разон настоя за това.

– А сега и по-сложния въпрос. Нали осъзнаваш проблемите с устройство което прави снимки на дадено място много далеч в миналото?

– Какво имаш предвид?

– Само едно - не сме на същото място както преди две хиляди години. Планетата се движи. Един от теоретичните проблеми с пътуването във времето е, че ако се върнеш стотици години назад на мястото, на което стоиш, най-вероятно ще се окажеш в открития космос. И дори да си голям късметлия и планетата да е на мястото, на което се е намирала, въртенето на Земята предполага, че ще се озовеш на друго място на повърхността. Дори под повърхността или на стотици метри във въздуха.

– Това е абсурдно.

– Нарича се наука - казах и погледнах към църквата. Това, което правехме тук беше абсурдно. И все пак…

– Знам само, че Разон ходеше на място, за да прави снимките.

– Добре - казах. Още един въпрос. Какъв беше като човек?

– Винаги беше готов да спори - отговори тя, без да се замисля.
– Много държеше на уредите си. Сигурна съм, че причината да се измъкне беше, че ни убеди как не може да работи пълноценно, когато е разделен от нещата си и му дадохме прекалено голяма свобода.

Накрая групата ни успя да влезе в църквата. Задушният въздух носеше звуците на шепнещите туристи и на влачещите се по камъните крака. Мястото все още служеше за поклонничество.

– Изпускаме нещо, Стивън - обади се Айви зад мен.
– Пренебрегваме важна част от пъзела.

– Някакви предположения - попитах, докато разглеждах орнаментите по стените.

– Мисля.

– Чакай малко - намеси се Джей Си.
– Смяташ, че пропускаме нещо, но не знаеш какво е и нямаш и идея какво може да е?

– Като цяло, да.

– Кльощав, обърна се към мен Джей Си, - мисля, че ми липсват един милион долара, но не знам защо, нито имам идея как може да съм ги изкарал. Но съм сигурен, че ми липсват. Би ли направил нещо по…

– Голям си кретен - озъби му се Айви.

– Стига де, това, което казах, беше метафора.

– Не, беше логично доказателство.

– К’во?

– Опита се да докажеш, че си идиот. И знаеш ли, успя. Без всякакво съмнение можем да констатираме, че си пълен идиот.

Двамата се отдалечиха, без да прекъсват спора си. Навлязох навътре в църквата. Мястото, на което се предполагаше, че е било извършено разпъването, беше белязано с позлатен алков, претъпкан с туристи и вярващи. Скръстих ръце недоволно. Много от туристите правеха снимки.

– Какво има?
– попита Моника.

– Мислех, че е забранено да се използват светкавици. На повечето подобни места се забранени.

Ако Разон опиташе да използва своята, щеше да е по-вероятно някой да го забележи. Вероятно беше забранено, но охраната не си правеше труда да съблюдава строго това правило.

– Започваме да търсим - каза Моника и махна отривисто на мъжете.

Трима от тях тръгнаха през тълпата, за да търсят игла в купа сено - да намерят някой на едно от най-светите места, който може да си спомни, че е виждал Разон.

Докато чаках забелязах, че двамина от охраната наблизо говорят на иврит. Единият помаха на другия, явно смяната му приключваше, и се отдалечи.

– Калиани, ела с мен.

– Разбира се, г-н Стийв - тя скочи от стъпалото, присъедини се към мен и двамата тръгнахме след отдалечаващия се пазач.

Охранителят ми хвърли отегчен поглед.

– Здравейте - казах с помощта на Калиани. Първо промърморих под нос какво искам да кажа, за да може да го преведе.
– Простете слабото ми владеене на иврит.

Той замълча за секунда, след това се усмихна.

– Не е толкова зле.

– Ужасен е.

– Вие евреин ли сте?
– опита да налучка.
– От Щатите?

– Не, не съм евреин, но познахте, че съм от Щатите. Просто смятам, че човек трябва да опознае езика на страната, която посещава.

Пазачът се усмихна отново. Стори ми се достатъчно дружелюбен. Но разбира се, повечето хора бяха такива. Обичаха да виждат как чужденец опитва да се оправи на техния език. Поговорихме още малко, докато вървеше и разбрах, че наистина смяната му тъкмо е свършила. Някой щеше да дойде да го вземе, но той не възразяваше да поговорим, докато чака. Опитах да дам ясно да се разбере, че искам да упражнявам езика като говоря с някой местен.

Той се казваше Моше и почти всеки ден работеше в една и съща смяна. Работата му беше да наблюдава за хора, които правят непристойни неща и да ги спира. Но призна, че по-важната му работа била да внимава в църквата да няма терористични нападения. Бил допълнителна охрана, наеман за празничните дни, когато правителството се тревожело за нападения и искало сигурността на туристическите обекти да е по-осезаема. В края на краищата, тази църква беше спорна територия.