Чтение онлайн

Марго рязко се дръпна.

— Откъде знаеш?

На лицето на репортера се появи тържествуваща усмивка и тя си даде сметка, че я беше прекарал, при това майсторски. Въпросът му беше обикновен блъф, а тя взе, че се издаде.

Седна пак.

— Знаеш ли, че си едно мръсно копеле? — промълви тя.

— Не беше само предположение — успокоително подхвърли Смитбек. — Знам за преместването на скелетите. А ако действително си чела интервюто ми с Мефисто, щеше да знаеш за канибалството, което се шири в подземното му царство под Манхатън.

— Това не можеш да го отпечаташ, Бил — поклати глава Марго.

— Защо? Никой няма да разбере, че идва от теб.

— Друго ме тревожи! — сопна се. — Помисли малко, все още имаш време до връзването на следващия брой. Опитай да си представиш как обществеността в този град ще се възприеме подобна история. Помисли и за новата си приятелка госпожа Уишър. Тя нищо не знае. Как ще се почувства, когато научи, че дъщеря й е била не само убита и обезглавена, но и почти изядена?

За миг лицето на Смитбек се сгърчи.

— Знам, Марго. Но това е новина.

— Задръж я с един ден.

— Защо?

Тя се поколеба.

— Хайде, цвете мое, кажи ми! — настоя Смитбек.

— Добре, ще ти кажа — кимна с въздишка Марго. — Има вероятност следите от зъби да са кучешки. Труповете са били заровени от доста време, преди пороят да ги отнесе в канала. По всяка вероятност с тях се е нагостило някое бездомно куче.

— Искаш да кажеш, че не става въпрос за канибали? — попита с посърнало лице Смитбек.

— Съжалявам, че те разочаровах — поклати глава Марго. — Утре лабораторните резултати ще са готови и тогава ще знаем със сигурност. Обещавам, че ще имаш приоритет, и спокойно ще можеш да си пуснеш материала. За следобеда е насрочено служебно съвещание, на което ще присъства и Фрок. След него ще говоря с Дагоста.

— Какво променя един ден?

— Вече ти казах. Ако днес публикуваш новината, ще настане пълна лудница. Сам си видял на какво е способен тъй нареченият „каймак на обществото“. Какво ще стане, ако стигнат до заключението, че ново чудовище като Мбвун си разиграва коня, или пък — не дай Боже, в града се е появил сериен убиец канибал? Няма ли да приличаш на пълен идиот на следващия ден, когато обявим, че става въпрос за бездомни псета? И без това полицията е бясна заради наградата, която обяви. Имам чувството, че ако отново всееш безпричинна паника, наистина ще те набучат на кол!

— Хм — изсумтя Смитбек и замислено се облегна назад.

— Изчакай само един ден, Бил — погледна го умолително Марго. — Все още няма новина.

Репортерът помълча известно време, после вдигна глава.

— Добре — съгласи се той. — Инстинктът ми подсказва, че вероятно съм се побъркал, но ще ти дам този ден. Все пак не забравяй приоритета, който ми обеща. Нито дума на врага!

— Бъди спокоен — леко се усмихна Марго.

Помълчаха още малко.

— Преди малко попита какво става с мен — въздъхна тя. — Отговорът е, че не знам. Вероятно тези убийства ме връщат към старите спомени.

— Имаш предвид Музейния звяр, нали? — подхвърли Смитбек, методично атакувайки купичката с лешници. — Наистина не беше лесно.

— И така може да се каже — кимна Марго. — След всичко, което стана… просто исках да го загърбя. Сънувах кошмари, които ме обливаха в студена пот нощ след нощ. Нещата се пооправиха едва след като се преместих в Колумбийския. Стори ми се, че всичко е минало, но се оказа, че не е така. Особено след като се върнах в музея… — Помълча малко, после внезапно смени темата: — Бил, имаш ли представа какво става с Кавакита?

— С Грег ли? — промърмори Смитбек, докато обръщаше празната купичка наопаки, сякаш да провери дали някой лешник не е залепнал за дъното. — Не съм го виждал откак напусна музея. Защо? — попита и очите му подозрително се присвиха. — Да нямаше нещо помежду ви?

— Не, не! — размаха ръце Марго. — Ако нещо ни е свързвало, то беше вечната надпревара за вниманието на доктор Фрок. Преди няколко месеца ми беше оставил послание на телефонния секретар, ама аз така и не му се обадих. Звучеше някак особено, сякаш беше болен. Както и да е. Подгони ме чувство за вина и в крайна сметка реших да потърся номера му в указателя. Оказа се обаче, че не е там. Сигурно се е преместил…

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Смитбек. — Но Грег е от хората, които никога не падат по гръб. Сигурно се е набутал в някой мозъчен тръст и бичи по триста хилядарки годишно. — Погледна часовника си и въздъхна: — Репортажът за митинга трябва да е готов малко преди девет. Което ще рече, че имаме време за по още едно.

— Какво чуват ушите ми?! — иронично го изгледа Марго. — Бил Смитбек предлага второ питие?! Не, няма как да откажа подобно чудо! Тази вечер тук се твори история!

Ник Битърман изкачи тичешком каменните стъпала към замъка Белведере и спря да изчака Таня. Лъчите на залязващото слънце все още опипваха огромната тъмнозелена маса на Сентрал Парк. Под мишницата му излъчваше хлад бутилка „Дом Периньон“, скрита в книжна кесия — едно приятно усещане в душния следобед. Чашите в джоба на якето му подрънкваха и при най-лекото движение. Механично опипа малката правоъгълна кутийка с пръстена. Беше от платина, с шлифован от „Тифани“ еднокаратов брилянт, за който без колебание плати четири хилядарки на Четиридесет и седма улица. Таня скоро се появи, засмяна и задъхана. Тя знаеше за шампанското, но не и за пръстена.

В главата му изплува сцена от някакъв филм, в която двама влюбени пиеха шампанско на Бруклинския мост, а след това запратиха празните чаши в реката. Нелоша идея, но неговата беше още по-добра. Няма по-величествена гледка към Манхатън от тази, която се разкрива от крепостните стени на Белведере по залез слънце. Проблемът беше да не забравяш, че трябва да се изметеш от парка преди спускането на мрака.

Протегна ръка, за дай помогне при последните стъпала, после бавно я поведе към каменния парапет. Черна на фона на залеза, крепостната кула се издигаше високо над тях, някак абсурдна с готическите си форми в сравнение с кацналата върху скалите модерна метеорологическа станция. Ник се обърна назад, очите му пробягаха по пътя, който току-що бяха извървели. В подножието на стълбите блестеше малкото езеро на замъка, зад което, чак до линията на дърветата, се простираше Широката поляна. Металните стени на Големия резервоар отвъд нея бяха позлатени от лъчите на залязващото слънце. Отдясно, в северна посока, се издигаха фасадите на Пето авеню с блеснали в оранжево прозорци. Отляво тъмнееха дърветата в западната част на Сентрал Парк, над които бяха надвиснали тъмни облаци.