Чтение онлайн

Марго отключи вратата на лабораторията по съдебна антропология и със задоволство установи, че помещението е тъмно и празно. Отдавна не й се беше случвало да изпревари доктор Брамбъл. Обикновено го заварваше да си пие кафето на някой от високите столове, отбелязвайки появата й с леко помръдване на тънките си вежди. След което не пропускаше да помърмори, че тези тук сигурно филтрират служебното кафе през използвания формалдехид на препараторите в съседство. Често й се случваше да го намери и в компанията Фрок. В тези случаи никой от двамата ней обръщаше внимание, тъй като вече бяха потънали във вечните си спорове за поредното заключение.

Хвърли сака в гардеробчето, нахлузи работната манта и пристъпи към прозореца. Току-що изскочило над покривите на Пето авеню, слънцето обливаше величествените сгради със златисто-оранжево сияние. Гигантският парк в краката й бавно се пробуждаше. Майки с деца забързано крачеха по алеята към Зоологическата градина, бягащи за здраве съсредоточено обикаляха около големия резервоар. Погледна на юг към пурпурните очертания на замъка Белведере и тъмната гора в съседство. Раменете й леко потръпнаха при мисълта за ужасната смърт на Никълъс Битърман, чийто обезглавен труп трябваше да пристигне в лабораторията по-късно през деня.

Вратата се отвори и в помещението се плъзна инвалидната количка на доктор Фрок — гигантски силует в сумрака. Тя се обърна да го поздрави, но застина, забелязала изражението на лицето му.

— Добре ли сте, доктор Фрок?

Той бавно насочи количката си към прозореца. Обикновено червендалесто, лицето му беше бледо и мрачно.

— Трагична новина — промълви. — Рано сутринта ми се обадиха, че снощи е бил убит Саймън Брамбъл.

— Какво?! — ахна Марго и лицето й се сгърчи. — Саймън Брамбъл?!

Фрок приближи количката и хвана ръката й.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ти го съобщя, скъпа… Всичко е толкова ужасно!

— Но как? — с мъка успя да изрече въпроса Марго.

— Нападнали са го на Осемдесет и първа, прерязали са му гърлото и… — ръцете на възрастния професор видимо трепереха.

Изглеждаше нереално, като в някакъв сън. Не можеше да повярва, че го няма човекът, който едва вчера размахваше като самурайски меч показалката си пред огромния екран.

— Ние със Саймън невинаги сме били на едно мнение — продължи с въздишка Фрок. — Но въпреки различията в професионалното ни становище аз страшно много го уважавах. Смъртта му е колосална загуба за съдебната медицина, а и за конкретната ни работа, навлязла в най-критичната си фаза.

— Конкретната ни работа — механично повтори Марго. — Кой го е сторил?

— Няма свидетели.

Замълчаха. Ръката й продължаваше да лежи в топлата и успокояваща длан на професора. Така изтекоха няколко секунди, после той я пусна и бавно се отдалечи.

— Нямам представа кого ще изпратят на негово място, ако изобщо изпратят някого — промърмори. — Но съм убеден, че Саймън би желал да продължим напред. — Дръпна шалтера на стената и залата се обля от ярката светлина на прожекторите. — Винаги съм приемал работата като най-доброто средство срещу скръбта. — След поредната мъчителна пауза професорът тръсна глава и с видимо усилие заговори: — Ще те помоля да извадиш от хладилника труп А. Искам да проверя хипотезата, според която всички тези аномалии може да се окажат генетично обусловени. — После вдигна вежди и се обърна да я погледне: — Но ако не се чувстваш добре, можеш да си вземеш почивен ден…

— Не — поклати глава Марго.

Професорът беше прав. Брамбъл несъмнено би пожелал да продължат. Изправи се и бавно прекоси залата. Отвори вградената в стената вратичка и издърпа дългата метална платформа. Неидентифицираният скелет отдавна беше разчленен на отделни, подходящи за изследване фрагменти, покрити със синьо парче плат. Платформата плавно се плъзна върху количката.

Фрок внимателно дръпна покривката и се зае с изтощителната задача да измерва костиците на китката с помощта на специалния електронен уред. Все още под влиянието на странното чувство за нереалност, Марго се вторачи в последните резултати от ядрено-магнитния резонанс. Лабораторията потъна в дълбока тишина.

— Имаш ли представа за какво говореше вчера Саймън, когато спомена за някакво ново хрумване? — обади се след известно време Фрок.

— Какво? — стреснато вдигна глава Марго. — Не, нямам. И аз бях изненадана, също като вас.

— Жалко — въздъхна Фрок. — Доколкото ми е известно, не е оставил и никакви бележки. — Замълча за миг и тихо добави: — Това е тежък удар, Марго. Вероятно никога няма да разберем какво е открил.

— Кой можеше да предположи, че на следващия ден няма да го има? — сви рамене младата жена.

— Саймън си беше типичен съдебен лекар — поклати глава Фрок. — Интересните случаи са рядкост в тяхната работа и когато попаднат на такъв… Е, няма как да не залитнат в посока на драматизма. — Хвърли поглед на часовника си и изведнъж се засуети: — Господи, закъснявам за срещата си в остеологията! Марго, ще те помоля да прекъснеш заниманията си и да продължиш с това тук. Не знам дали съм уморен, или трагичната новина си казва думата, но тези кости имат нужда от непредубедено око.

— Разбира се — отзова се Марго. — Какво точно търсите?

— Не съм много сигурен. Според мен този човек е имал вродено заболяване. И се надявам, че количествената оценка на морфологичните изменения ще покаже дали става въпрос за генетични аномалии. За съжаление това предполага измерване на почти всяка кост от тялото. Възнамерявах да започна от пръстите и китките, защото, както знаеш, те са най-податливи на генетичните промени.

— Това може да ни отнеме няколко дни — каза Марго и хвърли поглед към работната маса.

— Знам, драга, знам — мрачно въздъхна Фрок, хвана излъсканите шини на инвалидната количка и я подкара към изхода.

Младата жена се залови за работа. Измерванията с електронния прибор бяха изключително прецизни и по тази причина се повтаряха десетина пъти върху всяка, дори и най-дребната костица. А резултатите изискваха периодично въвеждане в компютъра, чийто екран бързо се изпълни с гъсти колони от цифри. Бързо се изнерви от досадната работа и гробната тишина в залата. Ако предположението на Фрок за вродени малформации излезе вярно, то без съмнение щеше да стесни кръга на изследването. Но за момента бяха принудени да проучат всички възможности, защото скелетите от лабораторията по антропология не ги насочиха по никаква следа. Какво ли е имал предвид Брамбъл, запита се тя, продължавайки да работи. Неволно потръпна и направи опит да прогони страшната мисъл за зверски убития човек. Тръсна глава и съсредоточи вниманието си върху скелета.