Чтение онлайн

Желязната врата на номер 1146 беше надупчена и разкривена, боядисвана многократно с черна блажна боя. Явно водеше към поредния празен склад, един от многото в квартала. Натискането на древния звънец не даде резултат и той започна да блъска с юмрук. Нищо. Пълна тишина.

Изчака известно време, след което се шмугна в тясната алея покрай страничната стена. Прескочи няколко рула насмолена хартия и се приближи до прозорец с армирано стъкло, напукано и покрито с дебел слой прах. Наложи се да го изтрие с крайчеца на вратовръзката си, за да надникне във вътрешността.

Очите му постепенно свикнаха с полумрака и успяха да различат очертанията на просторно помещение. Циментовият под беше нарязан на ивици от бледата слънчева светлина. В далечния край се виждаше желязна стълба, която водеше към остъклена кабинка, най-вероятно канцелария на някогашния контрольор на поточната линия. Друго нямаше.

Зад гърба му нещо прошумоля и той рязко се обърна. По алеята към него тичаше мъж, в ръката му зловещо проблясваше дълъг кухненски нож. Дагоста измъкна служебното си оръжие. Видял насочения в гърдите му револвер, мъжът се закова на място, после се завъртя кръгом с явното намерение да побегне.

— Не мърдай, полиция! — дрезгаво излая Дагоста.

Мъжът с подчини и отново се обърна към него. Чертите на лицето му придобиха странно развеселено изражение.

— Ченге, значи! — иронично се провикна той. — Да не повярва човек, че по тези места се е появило ченге!

Остана на място, ухилен до уши. Дагоста си даде сметка, че никога не е виждал по-странен тип: бръснатата му глава беше боядисана в зелено, под долната устна стърчеше рядка козя брадица, на носа му беше кацнало старомодно пенсне, носеше риза от наподобяваща зебло материя и протъркани маратонки „Кед“, които някога са били червени.

— Хвърли ножа! — заповяда Дагоста.

— Хей, спокойно, помислих те за крадец — отвърна онзи.

— Казах да хвърлиш проклетия нож!

Усмивката на непознатия се стопи, ножът издрънча на цимента между двамата.

Дагоста побърза да го изрита встрани.

— А сега бавно се обърни, сложи ръце на стената и се разкрачи! — заповяда той.

— Хей, това да не ти е комунистически Китай? — запъна се непознатият.

— Направи го!

Мъжът неохотно се подчини. След бързия обиск се оказа, че в джобовете му има само портфейл, при това доста тънък.

На шофьорската книжка вътре беше отбелязан адресът на съседната сграда.

— Давате ли си сметка, че можех да ви застрелям на място, господин Къртзема? — промърмори Дагоста, прибра револвера и му върна портфейла.

— Хей, откъде да знам, че си ченге? Помислих, че подготвяш взлом! — Мъжът се дръпна от стената и отупа дланите си от мазилката. — Нямаш идея колко пъти са ме обирали! А вашите хора вече изобщо не реагират. Ти си първото ченге, което се появява тук от месеци насам…

Дагоста му направи знак да замълчи.

— Бъди по-внимателен, нищо повече. Между другото, хич не те бива с ножа. Ако наистина бях крадец, досега да си мъртъв.

Къртзема потърка нос и промърмори нещо.

— Тук ли живееш? — попита Дагоста, стараейки се да не гледа зелената глава. Защо се е боядисал така, по дяволите?

Онзи кимна.

— От колко време?

— Вече три години. Държах една мансарда в Сохо, ама ме изритаха. Само тук не ми пречат на работата.

— И що за работа е тя?

— Дълга и широка — въздъхна мъжът, после изведнъж стана предпазлив: — А и защо трябва да ти обяснявам?

Дагоста извади значката и служебната си карта.

— Аха, отдел „Убийства“ — промърмори Къртзема. — Пречукали ли са някого?

— Не. Може ли да поговорим вътре?

В очите на зеленоглавия отново се появи подозрение.

— Това обиск ли е? Имаш ли заповед?

— Не, доброволно е — преглътна раздразнението си лейтенантът. — Интересувам се от човека, който е живял тук, Кавакита.

— Така ли се е казвал? Шантав тип, много шантав! — Къртзема тръгна напред и извади ключа за желязната врата на жилището си. Дагоста прекрачи прага и се озова в още едно огромно помещение, боядисано в белезникаво бяло. Край стените бяха подредени множество метални контейнери, преливащи от боклуци. В ъгъла стърчеше изсъхнала палма, а от тавана висяха безброй тънки усукани въженца, боядисани в черно, които наподобяваха странна, родена в кошмари гора. В далечния край на помещението се виждаха дюшек, мивка, тоалетна чиния без капак и котлон. С това се изчерпваше и цялата покъщнина.

— Какво е това? — попита Дагоста и докосна въженцата с длан.

— Не ги пипай, за Бога! — извика Къртзема, изблъска го встрани и внимателно огледа пораженията. — Те не се пипат!

Дагоста отстъпи крачка назад.

— Какво е това? Някакъв експеримент?

— Нищо подобно. Това е изкуствена среда, пресъздаваща първичната джунгла, от която сме произлезли и която постепенно се е превърнала в метрополията, наречена Ню Йорк.

— Изкуство, значи? — учуди се Дагоста. — За кого е предназначено, гледа ли го някой?

— Това е концептуалноизкуство — обясни с нотка на нетърпение Къртзема. — Никой не го гледа, защото не е за гледане. Достатъчно е, че го има.Въженцата не се докосват помежду си, точно както и хората не влизат в истински контакт. Ние сме сами. Светът ни остава невидян, защото всички ние сме невидяни, докато се реем из космоса. Дерида казва: „Изкуство е онова, което не е изкуство“, което означава, че…

— Малкото му име беше Грегъри, нали?

— Не. Казва се Жак. Жак Дерида.

— Имам предвид доскорошния ти съсед.

— Изобщо не му знаех името. Всъщност бягах от него като от чума. Ти сигурно си дошъл заради оплакванията, нали?

— Какви оплаквания?

— Моите оплаквания. Непрекъснато звънях, ама никой не си направи труда да се появи, ако не броим първите един-два пъти… — Мъжът замълча, помисли за момент, после вдигна глава: — Чакай, чакай. Ти си от отдел „Убийства“! Да не е пречукал някого?

Дагоста мълчаливо извади бележника си.

— Разкажи ми за него.